(първа награда, литературознание, секция за бакалаври)

През двайсетте години на ХХ век българската литература засяга отново темата за състоянието на личността и кризата на модерния човек, загубил кодовете за идентификация в еднообразието на съществуването. Възвратно личното местоимение себе си става трудно за дефиниране и статутът му отприщва метафизичния въпрос за смисъла на живота. Част от образите, които отразяват кризата в поезията на Атанас Далчев и прозата на Чавдар Мутафов, са тези на предметния заобикалящ ни свят – през вещите, улиците и помещенията; отделянето от реалността, съмнението в нея; отчуждението от самите нас – чрез безличните назовавания вместо лични имена; отнетите възможности за пълноценна екзистенция, времето, пространствата на пребиваване, смъртта, субектно-обектните отношения – ние и другите. Всички тези теми концентрират усещането за безперспективност и при двамата стрелци. Осезаемо е напрежението от отказаните възможности и невъзможните копнежи. От липса на контрол върху всичко.

Сюнгерно поела сривовете на иначе устойчиви до този момент модуси, модерната литература в дискурса на Далчев и Мутафов ражда разпокъсаните цялости, фрагментите и асоциативните форми. Чрез експериментите със словото и скептичните заключения в настоящето смъртта се преосмисля и осъзнава като единственото означаемо, означаващото на което е всичко останало.

Голяма потенция да търсим генератор на кризата във вътрешния свят на личността има в заключението на Далчев, че модерният човек знае малко за себе си, не се познава. Това непознаване и остраняване на мен от себе си отнема потенциалната възможност за изграждане на биография и трупане на опит като индивид, както и като активен и качествен социален субект с осъзната функция в обществото и света на хората. Докато, преодолял – най-общо казано – традиционното по отношение на битуването си и осмислянето на света, вече в качеството си на модерен човек, субектът не опознае себе си заедно с тази новост – модерността като нагласа, интереси, начин на живот и пр., неговият път по една очертана, обмислена траектория е обречен на провал, а движението му – на хаотично и нецелеустремено лутане. Модерен в такава ситуация на мнимо присъствие, лишено от стабилност и ясна визия за почти всичко както вън, така и вътре, става фригидно определение, а референтът, назоваван с него – неспособен да се разпознае в симулативната система на всекидневното пребиваване в света, както и да осъществи стабилни позиции в него.

Така титулуван, Модерният започва слепешката да се лута, докато лаически се самопроектира. Пулсира между конкретно-сетивното и универсалноналичното, между вътрешния си свят и овъншнения – този на другите, като панически се вкопчва хем в присъствието, хем в отсъствието им. Интуитивно усеща някакви възможни пътеки, по които може да излезе, ако не на улица с табелка и ясни указания, то поне на кръстопът, който да очертае бегло някакви варианти за действие и да редуцира безкрайния списък от невъзможности. Пътната карта на този субект е неефективна, защото измерваният столетия преди това свят е тотално преустроен. Опората за едно самоинициативно ново измерване липсва, то не може да бъде осъществено без минимална база и без личностно присъствие. Докато в собственото си случване не постига голям успех, обреченият в модерност кара изкуството да търси художествени възможности за тълкуването на аз в контекста на една нова ситуационна проблематика и зарежда с теми авангарда и експресионизма в българската литература на 20те.

Както Далчевият субект от Болница, Стаята, Къщата, Повест, Книгите, Балконът, Дяволско, Метафизически сонет и др., така и марионетките и Дилетанта на Мутафов, отключват за дебат парадигмата „деформация – обезличаване – унифициране – конкретност“. Последният й елемент остава фиктивен. Реформацията – превръщането на индивида в модерен с всичките неточности, с цялата недефинируемост на понятието, повече клони към деформация, с оглед на последиците от осъзнаването и осъществяването на промяната. А те са обезличаващи и унифициращи, и то в реалността на задънените пътеки и безизходицата, като дори липсва утехата от вярата в реинкарнация, а смъртта запазва категорични позиции на граница, която не е пропусклива, докато звънът на големия стенен часовник сякаш отмерва тежките є приближаващи стъпки. Героите са загубили дори физическото си присъствие в помещенията и сградите, където са спомен, сянка или някакъв лек полъх, напомнящ или наподобяващ присъствие, но много по-силно внушаващ отсъствие (Стаята, Повест, Къщата) или се разпадат по улиците („Дилетант“). Къщите и помещенията са празни, в тях всичко е отмряло след смъртта на обитателите, които липсват дори приживе.

Романът „Дилетант“ на Чавдар Мутафов работи с тази парадигма, като създава сложен лабиринт, в който Минотавъра е невъзможността за познание. Попадането в този лабиринт е налице, но ги няма средствата за успешно излизане – кълбото прежда и магическия меч. Задълбочено и усложнено е структурното напластяване, липсата на основи, устои, респективно градеж и съзиждане на такива. Подобно на романтическия герой, Дилетанта търси. Той иска да знае. Било чрез собственото си усилие, или/ипо силата на някакво посвещаване от друг. Романът прави аутопсия на познанието и себепознанието, а те се оказват хлъзгава серпентина с остри извивки. Героят е жертва на видимата баналност на нещата и болезнено страда от това. Получава скука от ежедневието и гротескния театър, наречен живот. Трите възможности, които благородно и безвъзмездно са му дадени от автора, също са импотентни, тъй като са всъщност квазивъзможности. В тях дори прозира един пародиен похват, чрез който романът добива черти на трагикомедия. Тези три възможности са в кавички по презумпция, което Дилетанта дори не подозира, бидейки марионетка в ръцете на автора. Те са практически невъзможности за себе си, другото и нищото, които водят до смъртта на социалния и житейски маргинал. Парадоксално е и че неживотът може да доведе до смърт. Нивата на едното и другото ту се разминават, ту се препокриват. Светът на романа е свят на антонимите, противоположностите и оксиморонните отношения.

Доближавайки се стилово до сборника „Марионетки“ най-вече по отношение на сноповете реалности, които изгражда, романът борави с кодовете за достъп до тези светове през идентични, но далеч по-експресионистични илюзии, за разлика от импресиите, с които си служи сборникът.

Тази вътрешна дискурсивна парадоксалност прави напълно адекватна на романовия свят на Мутафов идеята за героя-антигерой, реципрочен на Далчевия отсъстващ стопанин и обитател.

Представени чрез напълно обърната перспектива, героите наслояват в съзнанието на реципиента усещането и представата за субектната празнота, функционираща активно в модерната литература. Тя дори бива персонифицирана. Празнотата прелива отвъд същността на Дилетанта, като му отнема позициите и го кара да се чувства неестествено в заобикалящия го свят. При Далчев се настанява в стаите, къщите, помещенията, хижите. Бидейки антигерой, Дилетанта няма нужда от вещите и хората (за него те стоят на една плоскост), а само от себе си, докато осъзнава загубата си. Във физическото си отсъствие вещите при Далчевия обитател са необходими, за да го препотвърдят и подчертаят. Осъществява се своеобразно освобождаване на човешкото откъм традиционните маркери. То бива опразнено от психологически съдържания и социални ангажименти. Марионетката е съществен образ, символизиращ липсващата персоналност. Дилетанта е в контрапозиция спрямо заобикалящата го действителност, защото е на пружини и няма дори име. Той не иска и не може да се случи в този свят, в този град-чудовище, опитва се да осъществи бягство към природата, но и това завършва с неуспех.

Героят-антигерой на Мутафов се оказва своеобразна табула раса, върху която е нахвърлян планът на възможните сюжети, който няма да се осъществи на практика, защото е в едно друго измерение – това на разбитите илюзии, невъзможните копнежи, екзистенциалната липса, отказаното пълноценно съществуване. Той разрушава всички представи, апострофира всички претенции за истинност, докато литературният герой носи в себе си индивидуализиращи потенции за познаване, за лице, за биография. Залага на тях и бива разпознаваем чрез логиката на някакво причастие към света и действието. Литературният антигерой страда от липсата на характер.

Дилетанта е метафизически и физически затворен в монадата без прозорци, както определя Далчев душата си. Зад тях, макар и отворени, има стени – ограничена е визията му за света, докато е в затвореното пространство, където само и единствено е цял. Те репликират със зазидания Далчев балкон – метафора на човешката слепота. Човекът, който не може да види. В единия случай е загубена, в другия – нежелана визията за света отвъд и отвън личностния затвор. Стените го задушават с липсата си на живот, те не му трябват, както и камъните, стълбовете и хората. Дилетанта не иска да ги опознава, защото те искат да го вкаменят, да го фиксират в пространството и да му дадат място и име. Той се явява жертва на местата, ситуациите и пространствата и не иска да се отъждествява с тях. Не иска да е мястото, което заема, защото съществува в самодостатъчност, а в същото време е обречен да отмира в несъответствия. Егоцентрично позиционира себе си в пространството и времето, но не може да задържи тази позиция, както се разбира окончателно в самия край на романа, където застиналият му оголен и безполезен живот е асоцииран с циферблат, и то не какъв да е, а циферблатът на смъртта.

Действието в романа е калейдоскопично. Типично за стила на Мутафов, има разиграване на цветовете, но не с импресионистичен жест, както в „Марионетки“, а напротив – с неспокойни експресионистични движения и краски. Светът около Дилетанта, както и този вътре в него, природата, улицата са описани, сякаш гледани през калейдоскоп, с присъщите за уреда пречупени геометрични фигури, разбъркани цветове и движещи се, променящи се елементи и форми. Създава се една непостоянна и подвижна картина, в синхрон с динамичното светоусещане на Дилетанта, който става образ на творческата субективна интерпретация на видимото. Присъстващ в отсъстващото, през липсващия наратив, сюжетът на романа е проблематичен, дори в по-смело заключение може да се каже, че такъв липсва – героят-антигерой, който се движи, не създава ситуации и не се развива. Дори не оставя следа, полъх или спомен за себе си. Пълен отказ за личностна идентификация се постига чрез неименуването на героя – деперсонализиращ жест, отговарящ на актуалната ситуация на унифициране на идентичностите. Подобен отказ прави и Далчев в стихотворението Пролет със снемането на вси свои имена. Това е доброволно излизане от системата, жест на категорично невписване в нея, каквато именно е функцията на имената – да ни разположат и представляват в обществото като носители на нашите позиции и роли, ангажиращи ни със спазване на определено поведение, придържане към определени конвенции/изисквания, правила и норми, зададени от организирания град, държава, свят. Ние сме пленници на името си, а то е насилствено приписаният ни социален образ-маска. Следа и отпечатък върху нас, чрез който сме откриваеми и в услуга на нормата. Чрез него сме обекти, но то е и нашият белег за индивидуалност. Отказът от този белег ще ни направи статисти, част от масовката, от тълпата, неразличима и неразпознаваема, но ще снеме и всичките ни социални ангажименти. Така, чрез отхвърляне на бремето, с което ни натоварва личното име, ще олекне Далчевият аз. Ще бъде свободен и непознат, ще изчезне и ще се слее с масата, което ще му донесе простота в живота и съществуването.

Проблемът с името назовава проблемите с идентичността. Далчевият кипеж по анонимност е антипод на екзистенциалната травма на Мутафовия Дилетант, който страда от липсата на този конвенционален идентификатор, като става жертва на тълпата, сред която тялото му губи всичките си пружини – крепители на физическата му цялост. То бива подмятано, тласкано от природните стихии и минувачите. Експресионистична картина, в която вероятно дори името няма да му помогне да запази себе си цял. Той е разпръснат на части, на отделни фрагменти. Разчленен е като кукла, какъвто е всъщност и самият модерен индивид. Пръсва се, сякаш е жертва на катаклизъм, на Краят на света, когато вятърът отнася шапката му, която съществува само за да я търси, докато в търсенето й губи себе си. Това разчленяване е породено от множество фактори и няма обединяващ елемент. Дилетанта се събира единствено между четирите стени на стаята си – сандък, където стои дълго затворен, за да не се разпилее, излизайки на улицата. Противоречието в отношението между индивида и тълпата, в позицията въобще на отделния човек, се подсилва и от вещния свят в отделните дискурси. Далчевият лирически субект е обединяващият елемент на света около себе си. Той е централният стълб на предметната архитектоничност, поддържащ хармонията и заобикалящия го свят елемент. Дилетанта е роб на вещите, стихиите и предметите, доколкото завсиси от тяхното присъствие и позициониране в света. Той не ги контролира, а се превръща в тях. Името му става Вещ. Героят-антигерой на Чавдар Мутафов се превръща във вещ, съществуваща в предметния свят при липсата на себе си, а докато животът диша покрай него, той получава команди за движение, преминаване и пребиваване, живеейки декоративния живот на кукла.

Екзистенциалното човешко време е път към смъртта. Модерният човек няма самоличност и биография, защото не може да се самопроектира, което е идентификационен проблем и принципна невъзможност да бъдеш себе си, равностойно на смърт или липса на съществуване по презумпция. На модерния човек му е отказано съществуването като реална възможност, чрез изначалната лишеност от живот и индивидуалност, докато смъртта е опция и изход, съзиран на фона на проблематизираното всекидневно съществуване, като границата, която не можем да преминем. Фабулата на живота на модерния човек е лишена от сюжетни събития при Далчев и от чудеса при Мутафов, докато необходимостта от такива е заявена и препотвърдена. Не води до задълбочаване в съществуването, а остава на нивото на пребиваването в света. На нивото на дилетантството, повърхностното и декоративно съществуване. Модерният човек се оказва безпомощен дилетант по отношение на живота.

БИБЛИОГРАФИЯ

Александра Антонова. „Критическият текст на Чавдар Мутафов – от критика към белетристика“ – сп. Пламък 2009, 3 – 4

Чавдар Мутафов. „Дилетантъ – декоративен роман“. С., Стрелец, 1926

Александра Антонова. „Пластическите изображения в романа „Дилетант“ на Чавдар Мутафов“. сп. Литературна мисъл 2007, 2

Атанас Далчев. „Стихотворения“ том 1. С., Захарий Стоянов, УИ „Св. Климент Охридски“, 2004

Биляна Курташева. „Дилетант“ – Възможностите на кавичките – сп. Литературна мисъл, бр. 2, 1999 г.