https://doi.org/10.53656/voc21-4.9moti

Резюме. Статията представя решения на една от важните задачи на училището като общност – развитие на социалното чувство и чувството на принадлежност. Приема за своя основа Адлеровото твърдение, че социалното чувство се развива въз основа на няколко важни принципа: свобода, взаимно уважение, отговорност и сътрудничество, окуражаване, равнопоставеност. Дава примери за ситуации, в които се преодоляват неизбежните различия между членовете на общността въз основа на възраст, позиция и житейски опит. Практиките, споделени в статията, показват, че извънкласните форми,при които ученикът не е поставен пред директно оценяване от учителя, а те заедно полагат усилия за създаването на общ продукт, свързан с благосъстоянието и доброто име на общността, са важен фактор за повишаването на доверието, чувството за принадлежност и мотивацията за успех.

Ключови думи: училище; общност; социално чувство; принципи; извънкласни форми

Възможните пътища за успешна реализация

Въведение

„Нашето верую в пет думи – присъствие, знание, общуване, строгост, принадлежност“; „Нашите ценности – труд, солидарност, уважение“. Това е записано на началната страница на сайта на СУ „Св. св. Кирил и Методий“ – Козлодуй, защото представя същината на училищния ни живот. Целта на статията е да представи пътищата, по които постигаме атмосфера на солидарност, уважение и принадлежност в нашата училищна общност.

Според Адлеровата психология развитието на човека зависи от живота му в общността, като се основава на факта, че „хората винаги са живели в групи“ и че оцеляването на човека зависи от сътрудничеството и взаимопомощта. Животът в група има не само защитна функция, но и представлява стимул за развитие. Адлер нарича чувството за принадлежност „социално чувство“, а „доброто развитие на социалното чувство носи усещане за безопасност (субективно положително усещане), което дава възможност за израстване и прогрес на индивида и на общността“1). Развитието на социалното чувство е една от важните задачи на училището и то се развива въз основа на няколко важни принципа: свобода, взаимно уважение, отговорност и сътрудничество, окуражаване, равнопоставеност.

Очевидно е обаче, че ученикът и учителят не са равнопоставени нито по възраст, нито по позиция, нито по житейски опит. Как тогава бихме могли да постигнем тази равнопоставеност, която е необходима, за да се постигне доверие, а по този начин възможност за приобщаване и мотивация за развитие? Отговорът е в създаването на ситуации, в които учител и ученик работят заедно за създаването на продукт, който не е свързан пряко с обучение и оценяване. Нашият опит в това отношение се изразява в създаването на театрални постановки и участието в походи.

„Госпожа Министершата“ от Бранислав Нушич – проект на „КиМ“ по случай 30-годишнината от създаването на училището

Идеята за театрална постановка като част от събитията, посветени на училищния юбилей, възникна спонтанно, но всъщност има своето основание в установена традиция в нашето училище, свързана с училищния театър, но предимно с участието само на ученици. Годините опит доказват, че методът на театъра влияе благотворно на подрастващите, като укрепва тяхната самоувереност, самодисциплината им и дава възможност за изява на качества и умения, които често не се проявяват в класната стая. Предизвикателството този път беше, че при подбора на участниците в постановката бяха поканени както учители, така и ученици, а и родители. Така трите страни на нашата общност щяха да се обединят около една близка цел и резултатът щеше да покаже възможностите за такава обща работа с по-добра мотивация и за по-далечната цел – образователната.

Създаването на театрален продукт преминава през няколко етапа:

– подбор на текст (пиеса);

– подбор на актьорски състав;

– разпределение на ролите;

– репетиции (сценография, музика, костюми, грим);

– представяне.

Как по време на този процес се постига чувството за принадлежност към училищната общност?

На първо място е поводът за създаването на пиесата – 30-годишният юбилей на училището. Всички участници в проекта се отзоваха не само защото са увлечени от театъра и представянето на сцена, от любопитството дали ще се справят и как ще си партнират, а и защото искаха да създадат подобаваща празничност на събитието. Още на първата репетиция всички разбрахме, че ще трябва да преодоляваме стереотипи най-вече по отношение на установената граница между учител и ученик, която се основава на различната възраст и различните позиции в общността. Средата, в която общувахме, целта, която си бяхме поставили, налагаха тези позиции да се изравнят, за да се постигне свободата на общуване, която се изисква в творческия процес при създаването на образ и влизането в роля.

Успехът на една театрална постановка зависи от вложените усилия и отдадеността на всеки от участниците. Това с пълна сила важи за всеки проект, който се осъществява от екип. Необходима е отговорност, която всеки да поеме за собствените си действия, но и за действията на другите. Тя се изразява в точност при явяване на репетиции, своевременно заучаване на текста и старание да се изгради ползотворно взаимодействие със сценичния партньор. Разбира се, това се оказа трудно в процеса на подготовка предвид ангажираността на всички участващи в учебния процес. Но именно то изигра своята роля в установяването на атмосфера на съпричастност и разбиране, която е основополагаща за училищната общност. Взаимното уважение, което изпитваме един към друг като членове на тази общност, премина на друго ниво, защото опознахме слабостите си, притесненията и страховете, които изпитваме, преди излизането на сцената. Друга важна част от процеса на мотивация е фактът, че всеки член на екипа допринася с нещо за осъществяването на цялостния проект. Не само с участието си като актьор, а и с умения, които притежава, за да помогне с изграждането на сцената или с набавянето на декор и костюми. Всъщност имах възможност да наблюдавам един умален модел на това, което се случва в училище във връзка с образователния процес – всеки участник в него допринася за успеха в края му. Но не само аз осъзнах това, а също и колегите, и учениците. Споделянето на тези наблюдения допринесе за засилване на чувството за съпричастност не само в залата за репетиции, а и в класните стаи по време на учебните часове, което се оказа заразително и за останалите ученици.

Не на последно място, тук трябва да се отбележи и това, че всички в групата си дават кураж, че ще се справят, което е естествено, защото си сътрудничат и се възприемат като съучастници, като партньори. Това възприемане се проектира и наслагва върху ежедневните контакти на участниците, когато вече те отново са заели обичайните си позиции на учител и ученик. Така чувството за съпричастност, доверието и окуражаването засилват мотивацията за учене и развитие. Екипът беше подкрепян и окуражаван от цялата училищна общност, което доказва, че подобни инициативи развиват чувството за принадлежност и мотивират членовете на общността да реализират идеите си и да подобряват уменията си, защото се чувстват подкрепяни, развиват чувство за отговорност за действията си. В процеса на реализация осъзнават, че представят не само своята личност, а и общността. А това ги мотивира да се справят по-добре не само заради себе си, но и заради другите, за да са достойни членове на училищната общност.

Национален туристически поход „По пътя на Ботевата чета „Козлодуй – Околчица“

„По пътя на Ботевата чета“ е поход, който се провежда от 1946 г. насам без прекъсване. Ентусиастите тръгват от Козлодуй на 27 май, а целта им е достигането на връх Околчица – лобното място на героя. Походът е от III категория на трудност. В маршрута са включени обекти от движението „Опознай България – 100 национални туристически обекта“. Общата му дължина е 120 км. По обективни причини в нашето училище не беше установена традиция да се участва в похода, докато ентусиазирани ученици не настояха да се постави нейното начало. Такива ситуации наричам метафорично „да яхнеш вълната“. Когато инициативата се по-ема от младите хора, е необходимо възрастните да ги подкрепят, особено ако това са техните учители. Участието в похода може да се възприеме като общ проект, в чието осъществяване участват хора на различна възраст и с различни позиции в училищната общност. Организацията и осъществяването на проекта изискват дисциплина, отговорност и издръжливост. Изключително важно тук е спазването на установените правила в регламента на организаторите, също и тези, които групата създава сама. Най-важното от тях са взаимната помощ и подкрепата, която си оказват участниците. От изграждането на палатковия лагер и осигуряването на храна през отговорността, която по-големите поемат за по-малките, до споделянето на вода по време на тежък преход.

Поради характера си и целта, която има, походът „По пътя на Ботевата чета“ пробужда патриотични чувства у участниците и чувство за принадлежност, първо, към родината и после към училището, което представляват. Споделям текста за скандиране, който учениците сами съчиниха, за да се отличат от другите групи и да представят себе си и своето училище:

Кой не знае нас сега, слава носи ни се, да!

От „Кирил и Методий“ сме и пътя ще преминем.

Без проблем ще се качим и върха ще покорим.

Дошли сме тука да вървим, а не да пием и да спим.

Пред Ботев се прекланяме и шапките си сваляме.

Напред за нашата родина!

Във строй редиме се по трима!

Пеем силно, с лъвски глас.

България е вътре в нас!

Желанието да се отличат от другите, да оповестят ценностите, които изповядват като отделни хора, българи, но и като ученици на СУ „Св.св. Кирил и Методий“, показва важността на чувството за принадлежност и основополагащата ѝ роля при изграждането на мотивация за развитие и успех. Удовлетворяващо е да се наблюдава как учениците споделят отговорността за носенето на знамето на групата дори при най-тежки преходи, настоятелността да носят униформите, които показват от кое училище са, и решимостта да се представят по най-добрия начин като членове на училищната общност. Походът продължава седем дни, но за това време между участниците се изграждат връзки, основаващи се на взаимно уважение, сътрудничество и подкрепа, които се проектират върху отношенията им в училище. Те са мотивирани да се справят по-добре, и са по-уверени, защото заедно са преодолявали препятствия и са постигнали успех.

В ежедневната практика, а не само в изключителни случаи, каквито са дадените примери в статията, инициативите на младите хора трябва да бъдат подкрепяни, защото това повишава тяхната мотивация за успех на различни нива. Чувството за принадлежност към общността е и чувство, че детето и младежът се намират в безопасна среда, което предизвиква доверие и също така е стимул за работа върху себе си и в полза на другите, поставяне на цели и тяхното постигане. Така всеки може да осъзнае своята ценност като личност и в сътрудничество с другите.

БЕЛЕЖКИ

1. Йостен, Педагогически форум, бр.1, 2016.