(Недялкова, Н. (2013). Молебен за българския език.

София, УИ ,, Св. Климент Охридски“, 198 с.)

,, Молебен за българския език“ е заглавието на новата книга1) на Нели Недялкова – доктор по филология, дългогодишен преподавател по български език и литература в средното училище. В българските тълковни речници думата молебен2) е представена с две значения: 1. Който е свързан с молба, молене, молитва; молитвен, молебствен. 2. Който изразява молба; молитвен, умолителен. Книгата на Нели Недялкова е молба и призив за богата и правилна българска реч, за резултатно езиково образование, за висока езикова култура на широките обществени среди.

Изследването е свидетелство за трайни интереси на авторката към проблеми на българския език и на езиковата култура, интерпретирани и в предишните є монографии3) . То конкретизира идеи от психологията на лингвистичния труд и е силно повлияно от , , Книга за мене си“ на акад. Александър Теодоров-Балан. Езиковедката определя психологията на лингвистичния труд ,, като област на социолингвистиката, която изучава личността на лингвиста...“ (с. 8).

Сериозно постижение за изследователката, както и за българската лингвистика изобщо, е началната част на книгата, в която оригинално са представени проблеми с теоретична и с практическа стойност: функционална типология на лингвистите, психология на лингвистичния труд, специфика на утвърдителните текстове и пр. Нели Недялкова се проявява не само като събирач на автентични текстове – интервюта, но и като интерпретатор на значими научни идеи.

В книгата са включени интервюта, взети през 1993 г. (интервюто с Христо Първев е продължено през 1997 г.) от видни съвременни лингвисти по въпроси от научната и социокултурната ни действителност – Мирослав Янакиев, Христо Първев, Петър Пашов, Кирил Димчев, Михаил Виденов, които правят оценка ,, на традициите и новаторството в лингвистиката“ (с. 8 – 9). Всеки, който познава тяхното творчество, ще се съгласи, че трудът на Нели Недялкова е молебен за българския език, че е повик да се придържаме към това, ,, което българският народ в хилядолетното си развитие е създал – нормалния книжовен език“, и да го обогатяваме (с. 61).

Изборът на интервюираните не е случаен. Това са учени, известни с изявите си по въпроси на българския език, на езиковата култура, правописа и правоговора, на обучението по българския език в средното училище и пр.

Едно от големите достойнства на книгата е, че в нея се съдържа богата информация, която може да бъде интерпретирана от различни гледни точки – лингвистични, социолингвистични, социални, културологични, образователни и пр. Формулираните въпроси дават възможност за отговори, от които могат да бъдат направени съществени изводи за личността на всеки от интервюираните, за позициите им по проблеми от съвременността във и извън лингвистиката, за състоянието на българската лингвистика и на обучението по български език от втората половина на ХХ век.

В Увода (с. 7 – 20) Нели Недялкова показва с разсъжденията си колко важен е интересът към личността на лингвиста. Проявяват се нейната аналитичност, широкият є лингвокултурологичен кръгозор, богатата є библиографска осведоменост.

Част първа (с. 21 – 130) включва отговорите на въпросите:

– Какво определи съдбата Ви на лингвист?

– Възможно ли е да представите своята майка и да разкажете за майчините думи: народни, разговорни, думи за хармонията?

– Изпълнихте ли волята на учителя си, който сигурно Ви е казвал: ,, Ти ще ме прославиш!“?

– Решавали ли сте необикновена лингвистична задача?

– Бихте ли искали да напишете отворено писмо до определено лице или социална група ?

– Как живя езиковедът в годините преди 10 ноември 1989 г.?

– Разкажете за събитие, когато е трябвало да проявите морална устойчивост?

– Мислите ли, че има силна политическа поляризация в лингвистичната общност? ,, Политлингвистът“ какъв характер носи?

– Кои са политическите грешки в езиковедските издания?

– Необходими ли са промени в днешния правопис?

– Учебникът по български език – ,, Голямата българска книга“, написан ли е?

– Какви речници са необходими на българската публика?

– Кои страници на българската лингвистика остават непознати на нашата интелигенция?

В Част втора (с. 131 – 154) са дадени отговорите по въпросите:

– Езикът на парламента каква характеристика носи?

– Българският език се променя – в какви посоки?

– С кои свои страни българското езикознание обогатява световната култура?

В Част трета са включени допълнителни отговори на въпросите от Христо Първев (с. 155 – 190).

Цитираната литература (с. 196) и Библиографията (с. 197 – 198) съдържат общо 52 заглавия – на български език, на руски език и на английски език.

Всеки читател, анализирайки отговорите на въпросите, може да направи изводи, като интерпретира информацията в тях от своя гледна точка. По-долу са представени изводи, които според мен имат отношение към работата на учителя по български език и литература.

Интересът към езика, любовта към народното слово са водили Мирослав Янакиев, Христо Първев, Петър Пашов и водят Кирил Димчев и Михаил Виденов из лабиринтите на науките за езика. Любовта към словото у всеки от тях е трайна добродетел, оставила следи в творческия им път.

За Петър Пашов ,, богатството на езика се съдържа не толкова в художествените произведения, още по-малко във вестниците... Истинското богатство се съдържа в народните говори: там, особено в миналото и до ден-днешен, продължават да се коват нови думи и са запазени много хубави старинни думи“ (с. 27). Според Михаил Виденов ,, българският език е достатъчно богат и съвършен, за да изрази всякаква и най-тънка човешка мисъл...“ (с. 154).

По дългия и труден път на научното и/или професионалното изграждане всеки от интервюираните е имал своите си учители.

Мирослав Янакиев споделя: ,, Смятам за свой учител... проф. Кирил Мирчев... Той е мой благодетел...“(с. 38). Михаил Виденов твърди, че се занимава със социолингвистика благодарение на... Стойко Стойков (с. 29).

Учителят за Христо Първев е член-кореспондентът на БАН Любомир Андрейчин. За него той говори с подчертано уважение: ,, Вече второ полустолетие научното дело на Л. Андрейчин остава неподвластно на времето. Жив е споменът за неговата личност, която излъчваше своеобразна одухотвореност, висок интелект, широка култура, безспорни творчески възможности, професионална стабилност, добронамереност и благоразположение, но и ненатрапчиво съзнание за заслужена популярност и за лично достойнство... В лицето на човека и професора Л. Андрейчин... студентството отдаваше почит към талантливия учен, отзивчивия познавач, строител и защитник на българския език“(с. 42 – 43).

За Петър Пашов първоучителите са Любомир Андрейчин и Стойко Стойков: ,, Моите учители не се стремяха да внушават нещо директно, те въздействаха със своето слово, със своята етика, каквато вече е на изчезване в научните среди – те бяха образец за нас“ (с. 43).

Кирил Димчев е имал за свои учители Любомир Андрейчин, Стойко Стойков, Мирослав Янакиев, Стайко Кабасанов. За младите учители, които не са имали удоволствието да слушат при тях лекции, ще е интересно да узнаят, че Любомир Андрейчин е оказвал влияние върху слушателите си ,, не само с компетентността си, но и с чисто човешките си качества като такт, деликатност, умение да работи с младите, да ги стимулира...“; че Мирослав Янакиев е привличал с ,, енциклопедизма на знанията си, оригиналните си виждания по различни въпроси на българската речева практика, идеите си за осъвременяване на езиковото обучение“; че Стайко Кабасанов е бил първият учител на съвременните специалисти по методика на обучението по български език (с. 28 – 29).

Читателят не е изненадан, че участниците в интервютата са имали за първоучители колосите в българската лингвистика – Любомир Андрейчин и Стойко Стойков. За съжаление, имената и на двамата са непознати на по-голямата част от учениците. На малцина са познати имената на Мирослав Янакиев, на Христо Първев, на Петър Пашов. Наруши се традицията в училище на занятията по български език да се говори при подходящи урочни теми за известни български лингвисти, да се проучва в достъпна за учениците форма тяхното творчество, да се провеждат сбирки по повод техни годишнини и т. н.

Споделеното в книгата за българските лингвисти Любомир Милетич, Беньо Цонев, Стефан Младенов, Александър Теодоров-Балан, Кирил Мирчев, Любомир Андрейчин, Стойко Стойков и др. е ценен източник на информация (при това представена в достъпна и за учениците форма), който преподавателите по български език биха могли да използват при формулиране на различни учебни задачи с изследователски характер.

,, Голямата българска книга“ – учебникът по български език, сякаш все още не е написана. На въпроса ,, Учебникът по български език – ,, Голямата книга“, написан ли е?“ дадените преди близо 20 години отговори днес звучат съвсем актуално.

Според Петър Пашов ,, съвършеният учебник няма да бъде написан“. Той препоръчва ,, да се стремим постепенно учебниците... да привличат учениците, защото няма нищо по-привлекателно за малките деца от езика. Спомнете си децата, които сте наблюдавали, как се забавляват с езика. Даже когато още не знаят думичките, те си бърборят нещо:,, ба-ба“, ,, папа“, после, като станат на 2 – 3 години, какви вариации правят. Като чуят някоя дума, те я повтарят десетки пъти, защото им е харесала, и това ги увлича“ (с. 110).

В отговора на Кирил Димчев могат да бъдат откроени няколко акцента, актуални и днес, по-важните от които са (с. 114):

(1) ,, Все още липсва единно становище: какъв трябва да бъде съвременният учебник по роден език, тъй като е трудно да се определи какво ,, дава“ на ученика социокултурното му обкръжение и какво ,, трябва да дава“ училището.

(2) Науките за езика все още не са предложили онези данни, нужни на учебникарите, като например: прагове на усвояване, фреквентност на езиковите средства във всички сфери на речевото общуване, равнище на подготовка в предучилищната възраст, различия в идиолектите на учениците и други данни, които са абсолютно необходими, за да се обосноват различни методически решения.

(3) И нещо, което днес е особено важно – ,, учебниците ще изпълнят предназначението, ако бъдат придружени от разнообразни методики, съобразени с говора на учениците от различните региони на страната. За да се мечтае за такива регионални методики, е нужно преди всичко отново със задружните усилия на учители, методици, лингвисти да се проучат особеностите в идиолектите на учениците от различни региони, от различни възрасти, с различни психофизиологични и социокултурни характеристики“.

20 години по-късно учениците учат български език по едни и същи учебници и използват едни и същи учебни помагала независимо от това, далибългарският език за тях е майчин и съвпада с държавно установения език (т. е. първи език), или не е майчин (т. е. – втори език ).

Въпросът към интервюираните ,, Учебникът по български език – ,, Голямата българска книга“, написан ли е?“ всъщност е повод те да изразят своите позиции и за обучението по български език като цялостен процес. Споделените в отговорите виждания на лингвистите представляват интерес за изследвания не само с методическа насоченост. От отговорите се налага изводът, че преди 20 години проблемите на обучението по български език не са били периферна област в научните търсения на изявените учени.

Известна е мисълта на Мирослав Янакиев, която четем в интервюто: ,, Това, което липсва на езиковото обучение, е обучението по стилистика, което трябва да учи децата да подбират измежду няколко възможности най-подходящата“. Оригинален е изказът в интервюто му – ,, за вкъщи хлеб с млеко, за училище – хляб с мляко (с. 104). И още – ,, Не този човек е езиково културен, който знае само ,, едно“ и разделя изразите на правилни и неправилни, а този, който си сменя стиловете на говорене, както си сменя човек дрехите“ (с. 105).

Христо Първев апелира да се избягва наблюдаването на езика ,, под микроскоп“, в резултат на което ,, се губи отношението към езика, към неговата цялост, губи се доста от връзката му с обществения живот, с другите учебни предмети... Трябва сред учители и ученици да се утвърждава съзнанието, че става дума именно за българския език, за нещо родно, което е свързано с миналото, с настоящето, но и с бъдещето на българите като народ, нация и държава“ (с. 105).

Идеалът на Кирил Димчев за обучение по роден език като система, отворена към всички страни на съвременната действителност, е познат на преподаващите български език. За съжаление, все още учителите от различните краища на страната не използват разнообразни методики, съобразени със слабостите в речта на учениците и с езиковите им по-требности. За да стане възможно това, е необходимо ,, специалистът по методика на обучението по български език да може в изследователската си работа да се проявява и като социолингвист, и като психолингвист, и като текстов лингвист“ (с. 114).

Привлича вниманието призивът на учения за ,, задружни усилия“ на специалистите по методика на обучението по български език и на българските езиковеди. Обединените усилия са необходимо условие ,, за подобряване на резултатността на езиковото обучение като един от най-важните фактори за езиковата култура, за езиковата просвета, за езиковото възпитание“ (с. 114).

Убедена съм, че ,, Молебен за българския език“ е изследване, което ще предизвика интереса на широк кръг читатели:

– учители, които искат да подобряват лингвистичната и лингвокултурологичната си подготовка. Книгата изобилства с информация по различни проблеми от втората половина на ХХ век, видени през погледа на петима български учени. Тя може да бъде използвана и като източник на текстов материал за задачи с учебна цел: за извличане на информация по поставени проблеми; за организиране на дейности с изследователска цел; за създаване на различни видове ученически текстове – реферати, есета и много други. Търсещият учител ще намери своето методическо решение, за да включи в работата си богатството, което авторката е събрала в книгата си;

– млади учени, студенти, ученици, които проявяват интерес към психологията на лингвистичния труд и желаят да научат повече за творческия път на известните българисти;

– лингвисти, които се занимават с проблеми от съвременния български език – споделеното в интервютата обхваща период от развитието на българската лингвистика (втората половина на ХХ век); почти всички интервюирани споделят вижданията си за чистотата на българския език, за бъдещето му, за приноса на българистиката в европейски и световен мащаб и т. н;

– всички, които се интересуват от състоянието и развитието на българския език.

Читателят ще е признателен на авторката д-р Нели Недялкова за книгата: всички ние имаме потребност от молебен за българския език – като грижа за неговото настояще и бъдеще.

БЕЛЕЖКИ

1. Недялкова, Н. (2013). Молебен за българския език. София: УИ ,, Св. Климент Охридски“, с. 198.

2. Речник на българския език. Том IХ, София: Академично издателство ,, Проф. Марин Дринов“, с. 632.

3. Вж. Недялкова, Н. (1992) . Неологизми в съвременната българска поезия. София, УИ ,, Св. Климент Охридски“, с. 101.