Резюме. Настоящото изследване представя признаците на концепта сърце върху паремиологичен материал. Те са обединени в две големи групи: 1. сърцето – анатомичен орган; 2. сърцето – средоточие на вътрешния свят на човека. Изведените признаци очертават наивните, донаучни представи на българина за анатомичния строеж на човека, според които този орган е не само средата на тялото (изхождайки от етимологията), но и средоточие на всички жизненоважни човешки функции – хранене и отделителна система, раждане и продължение на живота, на рода, на чувствата и емоциите на човека, дори и на мисленето.

Ключови думи: concept, heart, emotion, Bulgarian, proverb

Настоящото изследване ще представи резултатите от лингвокултурологичното проучване на концепта сърце върху паремиологичен материал. То е част от международния проект на Института за български език „Културна идентичност в глобализиращия се свят“, реализиран в сътрудничество с РАН.

Повече от едно десетилетие в Секцията за етнолингвистика към БАН се разработват теми, свързани с очертаване на особеностите на българската картина на света. Разработките на членовете на Секцията се основават на разнообразен лингвистичен материал и на различни подходи при проучванeто му, но се обединяват от стремежа да се изведе етноспецифичното, онова, което ни различава като народ със своя култура и език от останалите – не само далечни и неродствени, но и близки, славянски, езици.

Материалите за проучването са почерпани от „Българско народно творчество“, т. 12 (БНТ, 1963) (ексцерпирани са 138 паремии с компонент сърце), както и от Архива на СБДЛГ, като целта е да се формулират признаците на концепта сърце и така да се изведе неговото съдържание в езика и културата на българина.

Интересът към паремиите с компонент сърце е продиктуван от неоспоримата връзка на езика и културата – в езика намират реализация всички онези познания за извънезиковата реалност, които са релевантни за носителите на съответната култура. Паремиите, наред с фразеологизмите и песенния фолклор, са онези елементи от човешката словесност, които са консервирали в най-голяма степен древни представи на човека за света и за самия него, и следователно техният анализ позволява реконструиране на това познание, на основите на културата на българина. Това наблюдение отвежда и към утвърденото схващане за етноспецифичното при реализирането на културата в езика.

Концептът1) сърце се характеризира с многокомпонентност и културна обусловеност, притежава висока семиотична плътност (Воркачев, 2002: 22), което дава основание той да бъде отнесен към водещите концепти, изграждащи българската езикова картина на света, към най-важните елементи, отнасящи се до вътрешния свят на човека. Доказателство за значимостта на разглеждания концепт, за водещото му място в системата от концепти на българина е и включването му в бинарни опозиции, напр. сърце – глава; сърце – лице и др.

Лексема репрезентант на този концепт е думата сърце. В значението си на централен орган на кръвоносната система тя няма синоними, докато в останалите си значения има: като център на тялото – среда, средина, сърцевина, вътрешност, център, ядка, средоточие, средище; като орган, свързан с емоционалното състояние на човека – чувствителност, състрадание, отзивчивост, доброта, сърдечност, благост, душа (Нанов, 1968).

В лексемата сърце съвременните носители на езика все още сравнително лесно откриват вътрешната Ӝ форма – среда, коята е видна и от нейната етимология: българската дума сърце, руската сердце и т. н. произхождат от праславянска *sьrdko и са родствени с думата среда (Фасмер, ІІІ 1984: 606 – 607).

Получените при анализа на материала резултати доведоха до идеята изведените концептуални признаци да бъдат обединени в две големи групи, представящи основните пътища на концептуализация на сърцето:

1. сърцето – анатомичен орган;

2. сърцето – средоточие на вътрешния свят на човека.

Към първата група принадлежат следните признаци на концепта:

1.1. Сърцето е просто орган на човешкото тяло и неговата издръжливост си има граници: Секое сърце е от месо, а не от железо; Сърце е от месо, не е от кокал.

1.2. Сърцето е свързано с храненето и храносмилането, стомах: На гладно сърце; И червата на човека в сърцето мирни не стоят — карат се понякога; Кога е човек гладен, на сърцето му вълци вият. Сърце ме изеде! (когато боли стомах); Сърце иска, гъз не стиска; Не му го взема сърцето. Един немалък брой названия на болести в българските диалекти съдържат в себе си като компонент лексемата сърце в значение на стомах: сърце – дизентерия, апандисит, злото сърце – дизентерия, боли го сърцето от лош пъп, приватно сърце – болест на стомаха, причинена от лошо храносмилане, и др.

1.3. Сърцето изпълнява детеродни функции, матка: В сърце носи детенце; Тя му била пуста роднина,/ в едно са сърце лежали; Скоро ми сърце разтури,/ мъжка ми рожба извади; Ега се негде опиташ / от сърце чедо да имаш; Мома има 3 силни сърцета,/ едното се било и пребило, другото е сега зафанало.

1.4. Сърцето като женски полов орган: Едному се сърце топи, другиму се уй. топори; Някому се сърце пука, другиму се глава вири; Сърце била, та ги облачила,/ а просила, та ги е ранила.

Голяма част от тези паремии са изгубили функцията си да означават пряко физиологични процеси и анатомични органи и са започнали да се възприемат метафорично – като свързани с емоциите и чувствата на човека.

Изведените концептуални признаци очертават наивните, донаучни представи на българина за анатомичния строеж на човека, според които този орган обема едва ли не целия торс на човека и има ключова роля в човешкия живот – в ролята на стомах е свързан с изхранването, в ролята на утроба е свързан с размножаването на човека; той дори може да служи за изкарване на прехраната (вж. признака vulva). Всички тези роли обаче се свеждат до една – обезпечаване на живота. Трябва да се отбележи обаче, че наблюденията върху ексцерпираните паремии не доведоха до извеждането на признак, свързан с ролята на сърцето като център на кръвообращението.

От изведените концептуални признаци е видно, че прототипичен за концепта сърце е признакът ‘център, средоточие на жизнените функции на човека’.

2. Втората голяма група признаци представя схващането на българина за сърцето като орган на емоциите, пряко обвързан с характера, психическите и дори физически характеристики на своя носител.

Според донаучните представи на българина сърцето се описва като локализирано в реално съществуващо пространство – човешкото тяло: Слободно сърце у тебе; У него е заешко сърце; Най-лошето на светът е добро сърце в зли хора; Чисто сърце излиза на лице.

Сърцето се намира не вляво, а в средата на човешкото тяло. Тази негова централна локация гарантира нормалното функциониране на човешкия организъм. „Тя се възприема като норма, от която в отделни случаи са възможни някои отклонения, премествания по вертикалната ос нагоре или надолу“ (Кондратьева, 2005б). Промяната на местоположението или на физическите му характеристики се свързва с проявата на някаква емоция или физиологично състояние (Карагьозова, 2004). Съответно възстановяването на изходната позиция се свързва с успокоение и удовлетворение: Падна му сърце на място; Дойде му сърце на място.

Сърцето е недостъпно за пряко наблюдение: Гледаш му лицето, не му знаеш сърцето; Гледаш му на челяка лицето, не му знаеш сърцето; Видиш лицето, не видиш сърцето. За него, подобно на ума, може да се съди само опосредствано:

– по видими части от тялото на човека: Голямо дупе, шупливо сърце; Очи плави, сърце плахо; Каквото лицето, таквоз и сърцето;

– по речта: В огледалото се вижда лицето, а в приказките – сърцето; Лоша дума от лоше сърце излиза; Което му е на сърцето, туй му и на устата;

– по човешките постъпки: Доде сърце не заболи, око не заплаква; Дето сърцето лежи, там и окото лежи; Каквото сърце боляло, таквиз сълзи проляло; Колко сърце боляло, толко очи плакали; Колко сърце жалило, толко и пояс хурка държал.

Сърцето представлява истинската същност на човека: Гледаш му на челяка лицето, не му знаеш сърцето. То е свързано с подсъзнанието, с неформулираните, непозволени мечти и копнежи: За своя душа сърце се слуша; Венчай, куме, често не уздишай – Я не сдишам, само сърце сдиша; Ти се смееш, а мен сърце копнее. То, за разлика от всичко останало у човека, не е подвластно на времето: Сърце не остарява; Челяк остарява – сърце не остарява.

Сърцето често е в противоборство с ума – друг основен компонент от вътрешния свят на човека: Ръкъ му давъ, сърци му ни давъ, или дори с човека като негов хипероним: Най-лошето на светът е добро сърце в зли хора. То е в подчинено положение спрямо разума: Ако сърце дава, а ръка не дава, нищо не става. Само в определени случаи народът съветва човекът да избере сърцето пред разума: За своя душа сърце се слуша. В противен случай сърцето може да стане враг на човека – в съзнанието на българина то е видяно и като демонично същество от един порядък например с болестта, също мислена като такова: Сърце и болест да го изяде.

Следващите паремии звучат като предупреждение да не се съди за човека само по външния му вид, защото съществува разминаване:

– между видимо и същност: Овче рунце, вълче сърце; Гърди от камък, сърце от восък; На лице светец, а на сърце крадец; Бял на лице, чер на сърце;

– между слово и същност: Името му ангелско, сърцето му дяволско; Друго му на устата, друго на сърцето; Едно му е на сърцето, а друго на язика; Со устата мед и масло леит, в сърцето пелин и отрова; На язика му едно, на сърце му друго.

Връзката между езика и сърцето е вербализирана в голям брой паремии, като е разгледана в различен аспект. Способността на езика, речта да влияе и да вълнува сърцето, е представена в паремии от типа: Стига ми са фали, та ми сърце пали; Със сладките приказки душата се наслаждава, а сърцето се наяжда; Дума стрела не е, пък в сърце са забива, като в тях откриваме древното схващане на човека за речта като предмет, вещ.

Сърцето в наивните представи на българина е пряко свързано със смелостта: По-голям бой бие сърцето на юнака; Дай си сърце; Да му дам сърце. Затова страхливостта се обяснява в паремиологичния фрагмент от българската картина на света с отсъствието у някои хора на този орган: Бъзлива е, нема сърце.

В паремиите с компонент сърце е регистрирано и наличието на етноними, чиято употреба като определение към думата репрезентант насочва към наблюденията на българина върху поведението на други народи, с които той е имал общения в хода на своя историчестки развой: Българинът си хваща сърцето с коприва, а гъркът – с чироз; Циганско сърце има (за много припрян човек) (Барболова, 2013).

Човешкото сърце е непостоянно в своите желания: Човешко сърце е от месо, превръща се. Паремиите за сърцето могат да се разглеждат и в джендърен аспект: Памучен чорап женско сърце е. – Обтяга се; Женско сърце, памучен чорап, разтяга се; Зимно слънце и женско сърце не са да ги вярваш. Те притежават отрицателни конотации и регистрират виждането на българина, мъжката гледна точка за слабостите в женския характер и поведение.

Всички хора имат и нещо общо: Човешкото сърце е по-яко от камък; На секиму в сърцето по един аслан лежи... Но и се различават помежду си по своя нрав и морал. Тази разлика в наивната картина на света на българина е осмислена чрез физическите характеристики на сърцето (големина, твърдост, обем, температура и др.), указващи нрава на човека, и чрез неговата чистота или нечистота, указващи нравствеността.

Сърцето е отговорно за нрава, характера на човека: Петел му пее во сърцето; У него е заешко сърце; Не е юнак, който иде от Влашко, най е юнак, който има сърце юнашко; Неговите физически характеристики (широко, тясно, плитко, гнило, студено и т. н.) са пряко обвързани с поведението и психическото състояние на човека: Тясна къща, широко сърце; Той е с плитко сърце; Каменито сърце има; Гнило сърце има; Бял на лице, чер на сърце; Студено сърце има и др. Посочените паремии вербализират метафоризацията на сърцето като същност, субстанция или вместилище. Основата за този тип метафори се формира от опита на човека при боравене с материални обекти (Лакоф, Джонсон, 2004: 35 –59) 2) .

Паремиите Когато си чист на сърцето, нека казва кой каквото ще; Когато сърцето ти е чисто, нека казва кой каквото ще; Когато ти е сърцето чисто, не бой се от нищо; Чисто сърце излиза на лице, отнасящи се до чистотата на сърцето, визират разбиранията на българина за нравствеността. Част от тях се характеризират с ясно изразена религиозна доминанта. Вярата в Бога пази сърцето чисто. Онтологичната метафора за чистотата на сърцето отвежда към идеята за непорочност: Не гледа Бог на нечисти опинци, а на чисто сърце. Само Бог може да проникне зад маската от думи и постъпки и да провидисърцето, т. е. истинската същност на човека, и да го възнагради или накаже според тях: Како що му сърце сакаше, така и Господ му даде; На лице Бог не гледа, а на сърце.

Връзката между чистотата на сърцето и непорочността отвежда към възрастовите характеристики в полето на разглеждания концепти по-конкретно към детството: Сички деца с едни сърца; На детето, каквото му на сърцето. В тези паремии откриваме схващането на българина за изначалната чистота на човека. В тях имплицитно присъства признакът сърцето на човека е подложено на промяна, продиктувана от преживяното и натрупания опит.

Освен с възрастта сърцето е пряко свързано и с друга физическа характеристика на човека – то е източник на сила. Следното баяние представя сърцето като вместилище, в което се намират кръвта, силата и червата на човека: Ща ида у Цолови (името),/ да му в сърце влеза,/ да му кръв изпия,/ да му мощ (сила) зема.

Сърцето е обвързано и с мисловната дейност на човека: в паремиологичния фрагмент от картината на света на българина все още липсва ярко изразено разграничаване на интелектуалното и емоционалното, каквото съществува в нашето съвремие. Сърцето е мислено като вземащо участие не само в емоционалната, но и в интелектуалната, мисловна дейност на човека, което насочва към връзката между концептите сърце и ум. Това личи от следните паремии: Не съм му на сърцето, да го зная какво мисли; Не съм господ да зная сърцето му. При тях сърцето е представено не толкова като орган, пряко свързан с мисленето като процес, а по-скоро като място, на което човекът съхранява най-съкровените си мисли. Този концептуален признак намира своето потвърждение и в следните случаи, при които съществуват варианти на една паремия със замяна на лексемите ум и сърце, встъпващи в отношения на контекстова синонимия: От очите влязва, от сърцето не излязва = От очите влязва, от ума не излязва; Очи на икони, ум на кокони = Очи на икони, сърце на кокони.

От направения преглед на концепта сърце като част от българската провербиална картина на света се вижда, че в съзнанието на българина етическите функции на сърцето преобладават над физиологичните. Това е концептът, който според българина в най-голяма степен характеризира човека положително или отрицателно.

Така за българина в миналото сърцето е не само средата на тялото (изхождайки от етимологията), но и средоточие на всички жизненоважни човешки функции – хранене и отделителна система, раждане и продължение на живота, на рода, на чувствата и емоциите на човека, дори и на мисленето. Постепенно българинът диференцира тези дейности, което е видно от регистрираните в диалектите аджективни конструкции долното сърце, малото сърце. Тази диференциация на функциите на сърцето отпраща чувствата и емоциите нагоре от пъпа, от центъра, т. е. в сърцето, а мислите още по-нагоре – в главата, докато физиологичните действия остават долу, в долното сърце – термин, сам по себе си оксиморон.

БЕЛЕЖКИ

1. В настоящото изследване се възприема за водещо разбирането на Маслова за концепта като ментално национално специфично образувание, чийто план на съдържание е цялата съвкупност от знания за даден обект, а планът на изразяване – съвкупност от езикови средства (лексикални, фразеологични, паремиологични и др.) (Маслова, 2006).

2. Анализът на метафоризацията на сърцето е предмет на друго изследване.

ЛИТЕРАТУРА

Барболова, З. (2013). Другите народи през погледа на българите в устойчивите съчетания на българския език. – Електронно списание LiterNet, № 2; http://liternet.bg/publish28/zoia-barbolova/ustojchivi. htm >.

Воркачев, С. Г. (2002). Концепт счастья в русском языковом сознании: опыт лингвокультурологического анализа. Краснодар.

Карагьозова, С. (2004). Емоции и манталитет. В: Език и манталитет. София: Военно издателство.

Кондратьева, О. Н. (2005а). Душа, сердце, ум. В: Антология концептов. Под ред. В. И. Карасика, И. А. Стернина. Том 1. Волгоград: Парадигма.

Кондратьева, О. Н. (2005б). Вертикарная ос „ВЕРХ – НИЗ“ в характеристике концептов внутреннего мира человека (на материале русских летописей) – http://teneta.rinet.ru/rus/ke/kondrateva.htm).

Лакофф, Дж., М. Джонсон (2004). Метафоры, которыми мы живем. Москва: УРСС.

Маслова, В. А. (2006) . Введение в когнитивную лингвистику. Москва.

REFERENCES

Barbolova, Z. (2013). Drugite narodi prez pogleda na balgarite v ustoychivite sachetaniya na balgarskiya ezik. – Elektronno spisanie LiterNet, № 2; http://liternet.bg/publish28/zoia-barbolova/ustojchivi.htm >.

Vorkachev, S. G. (2002). Kontsept schastyya v russkom yazaykovom soznanii: opayt lingvokulyturologicheskogo analiza. Krasnodar.

Karagyozova, S. (2004). Emotsii i mantalitet. V: Ezik i mantalitet. Sofiya: Voenno izdatelstvo.

Kondratyeva, O. N. (2005a). Dusha, serdtse, um. V: Antologiya kontseptov. Pod red. V. I. Karasika, I.A. Sternina. Tom 1. Volgograd: Paradigma.

Kondratyeva, O. N. (2005b). Vertikarnaya os „VERH – NIZ“ v harakteristike kontseptov vnutrennego mira cheloveka (na materiale russkih letopisey) – http://teneta.rinet.ru/rus/ke/kondrateva.htm).

Lakoff, Dzh., M. Dzhonson (2004). Metaforay

Moskva: URSS.

Maslova, V. A. (2006). Vvedenie v kognitivnuyu lingvistiku. Moskva.

ИЗТОЧНИЦИ

Арх. БДР: Архив за български диалектен речник към Секция по българска диалектология и лингвистична география към Института за български език при БАН.

БНТ 1963: Българска народна поезия и проза. Пословици, поговорки, гатанки. Отбрал и редактирал, Цветан Минков. София: Български писател, 1963.

Нанов, Л., 1968. Български синонимен речник. София: Наука и изкуство, 1968.

Фасмер, М. 1986 – 1987. Этимологический словарь русского языка в 4 т. Москва: Прогрес, 1986 – 1987.