Резюме. Статията разглежда значението на преводите на швейцарския учен за българската хуманитаристика. Направена е и кратка ретроспекция, разкриваща юнгианските нагласи към проблемите на литературата у някои писатели. Посочена е връзката на д-р Кръстев с К. Г. Юнг по линия на В. Вунд и немската философска, естетическа и психологическа школа от втората половина на ХІХ в. Текстът отбелязва изоставянето на психоаналитичната методология в българската литература и хуманитаристика, в чието начало стои редакторът на сп. „Мисъл“. Отделено е внимание и на Яворовата поема „Нощ“ като продуктивен обект за психоаналитично изследване. Посочени са също някои български писатели от различни генерации, за прочита на чието творчество тази методология е изключително продуктивна.

Ключови думи: Freud psychoanalysis; analytical psychology; humanitarian schools; psychic shadow; animus; anima; archetypes

В началото на 90-те години в софийските книжарници, без много шум, се по-явиха книгите на К. Г. Юнг. Едно неизвестно провинциално издателство се бе заело да запознае българите, превеждайки отделни негови трудове. Не че Юнг не бе известен и превеждан в Европа, Америка и Русия; не че и под негово име не работеха отделни институти с научноизследователска легитимност. Но въпреки това, потапян в разтегливата сянка на стария Фройд – „бащата на психоанализата“ – той и днес остава или премълчаван и пренебрегван, или вулгаризиран и бомбардиран отвсякъде: от всички църкви (католическа, протестантска, православна), от най-разнородни организации и институти, при това и такива с вековно академично присъствие в цивилизования свят (философски, природонаучни, социологически, медицински, културни). Този необещаващ имидж на швейцарския учен, съдържащ редица рискови фактори както за книжния пазар, така и за хуманитарното познание, не се оказа пречка за превеждането на огромното му научно и културно наследство на български език – то продължава и днес, макар все така бавно и тихо. Впрочем Юнг никога не е обичал груповия или менторски шум и неведнъж в своите психоаналитични и общи практически изследвания е констатирал, че както организираната и еуфоричната, така и професионалната и технологичната шумотевица крият сериозни рискове за духовното и физическото здраве на човечеството и човека; че те дори ни превземат отвътре – колективно и лично – не само отсам и отвъд Желязната завеса, но и с ядрения напредък и разгръщащия се във всяка област на живота рационализъм, а също и с цивилизоващите мисионерски набези в Третия свят.

Фройдистката психоанализа е позната в България още през 20-те и 30-те години на ХХ в. Даже М. Арнаудов я използва в своята „Психология на литературното творчество“. Юнг остава непознат у нас, въпреки че по това време е вече дискутиран, а в Европа и Америка първите юнгианци започват да разработват практическите му психоаналитични наблюдения и техните резултати; да се обединяват в научни организации; да организират научни симпозиуми, конференции, форуми. С други думи, историята на аналитичната психология постепенно нараства, насищайки се с имена и събития, навлизащи в териториите на стари и традиционни хуманитарни дисциплини, а дори и зад границите на неотстъпчиви точни науки, като математика, биология, физика.

Колкото и парадоксално да изглежда, неизвестният швейцарски учен има в България свои интелектуални събратя, които сякаш предчувстват както идването му, така и идеите и методите, които неговата аналитична психология носи. Специално в нашата литература могат да се засекат юнгиански позиции и възгледи в културологичния есенциализъм на Ив. Шишманов, у Б. Пенев, даже у намръщения философ Ст. Михайловски и ницшеанеца Пенчо Славейков. Макар и твърде общо, особено у последните двама, тяхното „юнгианство“ не се дължи на някакъв конкретен тематизъм, а на концептуализма им. С уточнението, че този концептуализъм не произтича толкова от образоваността и учеността им, колкото от нагласите, с които те пристъпват към своите писмени дела.

Но отявлен предюнгиански автор в България е редакторът на сп. „Мисъл“ д-р Кръстев. Неговото философско-естетическо стилово амплоа подвежда в много отношения преценките за фигурата и творчеството му, вследствие на което юнгианският им характер остава невидян и подминат. Твърде дълъг би бил списъкът със сравнителни извадки не само засичащи близостта във възгледовите нагласи и концептуалните позиции на д-р Кръстев и д-р Юнг, а и директно навлизащи в юнгианската аналитична методология отношения на критúка към българската литература, към нейните представители и към естетиката. Обяснението изглежда просто, но сравненията между двамата разкриват мотиви и нагласи у редактора на „Мисъл“, които често са решително пренебрегвани. Макар и квалифициран като първия, който въвежда научно обоснованата критика у нас, един от ключовите елементи на научността му остава чужд и непознат. След дамгосването от социалистическия реализъм той бе „компенсиран“ като фигура на модернизма, но без ясно определен генезис, и по особен начин бе присвоен от модерния дискурс, срамежливо скриващ стари властнически и идеологистични тенденции в литературата и културата. В най-добрия случай за генезис на модернизма му е сочен преди всичко Кант (поради афинитета му към него) и философско-естетическата му школуваност в Лайпциг. Това е така, но не съвсем – Кант не е от авторите, които най-често са коментирани в текстовете на д-р Кръстев (особено литературните и естетическите). Макар че мисловният строй на критúка често напомня българските преводи на германеца и дори изреченията му изглеждат по-някога твърде дълги и усукани – подобни на тези у Кант – и някак си различни от българските словосъчетания, тези особености могат да се припишат повече на немското философско мислене, както и въобще на немския език.

Очевидната и непосредствена връзка между Юнг и д-р Кръстев е създателят на експерименталната психология Вилхелм Вунд. Д-р Кръстев е не просто формален университетски възпитаник на „дядо Вунд“. Той пренася и разгръща неговата научна методология в българските литературни и културни условия. Нещо повече, критикът философ активно дискутира и върху основни трудове и фигури на цялата немска психологическа и философско-естетическа мисъл. Фолкелт, Гроос, Липс, Фихте, Паулсен, Хартман, Фехнер, Вебер са имена, които присъстват по различни начини и са актуализирани почти във всяка книжка на „Мисъл“ както с рецензии за техните трудове, излезли на немски език, така и с отделни бележки или пространни анализи върху тях. Д-р Кръстев никога не изоставя психологическото си отношение към литературата и естетиката. Изброяването на публикациите също би оформило дълъг списък, а отделно техният интерпретативно-тълкувателен прочит би прераснал в значителна по обем монография. Все пак ще си позволим да отбележим някои негови публикации, които решително го сближават с юнгианската аналитична психология както като научна дисциплина, така и като литературнокритическа позиция и естетико-психологическа методология.

Още в самото начало на „Мисъл“ д-р Кръстев насочва читателите към психологията като постоянно присъствие в тематиката на списанието, определяйки я едновременно като най-стара и най-млада от науките – „поразителен и единствен в историята на науката факт“ (Кrastev, 1892: 431). В статията си „Психологически етюди“ той обяснява старостта на психологията с възникването на мисленето у архаичния човек като рефлексия на случващото се в душевния живот. Това заключение прави и Юнг, като и двамата намират нейното научно начало в трактата на Аристотел „За душата“. От друга страна, младостта ѝ редакторът на „Мисъл“ свързва с „експерименталната психология – единствената, от която можем да очакваме реални, действителни психологически знания“ (подч. – д-р Кр.) и която „датира едвам от последните десетилетия... около началото на втората половина на това столетие“ (Krastev, 1892: 431). По-малко от половин век по-късно Юнг формулира новата научна дисциплина „аналитична психология“.

Твърде показателни за близостта в нагласите и отношенията на д-р Кръстев и Юнг са текстовете му за отделни имена в историята на изкуството и културата – за Шели и Спиноза, за Суифт, Хамлет и Лесинг, за някои български писатели, психологическият му ескиз за Левски „Великият апостол“. Наред с тях, близки и дори идентични с юнгианските културно-психологически позиции са статиите и рецензиите на критúка за У. Джеймс, Фр. Паулсен, Хьофдинг, „За естетическия вкус“, обширната студия за самия Вунд, неговото „Ръководство по психологията“, студията „Естетиката като наука“. В „Мисъл“ редовно присъстват и концептуални статии и студии в духа на Юнг – „Великите хора и теориите за тяхното развитие“, „Живот за нравствен идеал“, „Х. Спенсер. Личността против държавата“, „Пол Жане. Съвременният материализъм“, „Против материализма“. Към тези и подобни текстове, чиято проблематика изглежда отпаднала от дневния ред на съв ременната ни наука и култура, следва да се добавят и самостоятелни издания, като „Курс на философията“ – грандиозен, но незавършен проект на д-р Кръстев, поставил като „Том І. Психология“ най-важната според него част от хуманитарните дисциплини; „Литературни и философски студии“ и пр. В забележителната с модерните си възгледи, но съвсем самотна и недискутирана студия „Изкуство и религия“ пък редакторът на „Мисъл“ стига почти директно до един от генералните концепти у Юнг и въобще в аналитичната психология – този за несъзнаваното. При това възгледът за несъзнаваното съвсем не е единственият точно назован от редактора на „Мисъл“ термин у Юнг. В цитираната статия „Психологически етюди“ д-р Кръстев коментира в прав текст и понятието на Фр. Ланге „психология без душа“, използвано неведнъж от Юнг и включващо затворената в сексуалната функция психология на Фройд. Даже в публицистиката на критúка се засичат чисто юнгиански позиции и възгледи за обществения живот и организация.

Що се отнася до швейцарския учен, и той, както д-р Кръстев, разкрива важни мостове между психологията, като научна дисциплина (и всъщност най-младата наука), и останалите области на хуманитаристиката: изкуство, литература, религия, митология, философия, социология, етика, естетика, история, езикознание. Нещо повече, Юнг последователно навлиза и в точните науки физика и математика – разбира се, не без идейното съдействие и познанството си с Айнщайн и нобелиста за физика В. Паули. Ако Вунд и немската психологическа и философско-естетическа школа стоят в основата на литературнокритическите, естетико-психологическите и философските възгледи и позиции на д-р Кръстев, то същата школа е сред най-важните отправни точки за новаторското научно развитие на Юнг. Самият Вунд е сред най-дискутираните в изследванията му автори след Фройд и Л. Леви-Брюл. Наричан „баща на експерименталната психология“, той разработва проблеми на религията, митологията, естетиката, социологията – все дисциплини, представляващи постоянен научен интерес за Юнг, но същевременно ангажиращи и творчеството на д-р Кръстев. Научните постижения на лайпцигския преподавател на критúка са пространно развити от швейцареца и са изключително продуктивни за теоретическите и практическите му занимания, вследствие на което са разгърнати и задълбочени в най-широка степен. Съвсем няма да е пресилено да се каже, че Юнг, Вунд и д-р Кръстев представляват една внушителна триада, която би поставила на други основи позициите и „отклоненията“ на редактора на „Мисъл“ в неговата литературнокритическа и философско-естетическа дейност, както и в обществената му ангажираност. Лайпцигският преподавател на критúка е неизменно съпътстван в трудовете на Юнг и от други светила в немската школа, които споменахме – Хартман, Вебер, Фолкелт, Паулсен, Фехнер. Присъствието им на страниците на „Мисъл“ е също така често в течението на списанието от 1892 до 1907 г. Казано в по-общи линии, основата, върху която стъпват Юнг и д-р Кръстев, е една и вниманието върху нея би пояснило и коригирало в твърде съществена степен представите за критúка. Те осветляват неговия индивидуализъм, неподдаващ се на манипулируемата колективна психика през ХХ в. (Едва ли един индивидуалист може да бъде сред най-активните неполитизирани обществени дейци на своето време и едва ли би написал своя литературнокритическа и идейно-естетическа програма като „За тенденцията и тенденциозната литература“.)

Наред с присъствието на Юнг на български, не може да подминем и изданията с преводи на неговите последователи – така наричаните „юнгианци“ и „постюнгианци“. Те са осъществени или в конферентни сборници, или в отделни издания с техни изследвания. Сред тях са Аниела Яфе, Йоланде Якоби, Мари-Луиз фон Франц, Ян Алистър, Майкъл Фордъм – автори, чиито трудове продължават и утвърждават аналитичната психология като универсална дисциплина, без които хуманитарното знание въобще би изглеждало твърде ограничено. С други думи, преводите на техни текстове не допускат представата за Юнг като за талантлив, но самотен и екзотичен автор, губещ се сред множеството философски и социални теории на ХХ в., напротив. Както той, така и неговите последователи пространно насочват и разкриват генезиса им, в това число и на теориите, създали мрачните фигури на социалното инженерство и довели до гибелта на милиони хора в Европа и света.

Българските преводи на К. Г. Юнг и неговата школа отварят не само врата към научната им значимост, но и една запечатана и недописана страница в литературната и културната ни история, започната в края на ХІХ и началото на ХХ в. Но и не само това – те откриват друга перспектива към съвременната ни хуманитаристика, която чака своите изследователи. Универсалният характер на трудовете му прави Юнг изключително ценен и продуктивен източник на познание, стоящ най-малко наравно с авторитети като Елиаде, Рикьор и Еко; с Тойнби, Попър и Барт. Неговият хуманитарен универсализъм е особено приложим при един нов прочит на българската литература. Сам той – носител и на литературната награда на Цюрих за 1932 г. – се занимава с тайните на художественото творчество, посвещава обширни изследвания на Гьоте, Ницше и Шопенхауер; на Х. Хесе, Джойс и Пикасо. Изследвания, които също чакат своите преводачи. Извън това, юнгианската школа продължава неговите начинания, като се заема и с модерните художници и философи на изкуството – Кандински, М. Ернст, Пол Клее. Концепциите и възгледите на Юнг и неговата школа са особено продуктивни за българската литература. В техния периметър решително влизат символистите, Йовков, Далчев и още немалко писатели с най-различен художественотворчески профил и от няколко поколения. От всички тях обаче „най-удобен“ изглежда Яворов. Поставяме кавички, от една страна, заради самия характер на творчеството му, а от друга, защото в сравнение с останалите психоаналитичната методология е крайно дескриптивна. Наред с това тя е значително по-херметична, тъй като връзките ѝ със стиловите, социалните, философските, естетическите и другите компоненти на конкретния художествен текст са локализирани на различни места в него. Това налага разгърната описателност, от което произтичат сложността и рисковаността при нейното приложение и което особено се отнася за поезията (опасността от механично прилагане на понятията). Те не само изискват разширена описателност, но и съобразяване и приспособяване към терминологията и езика на аналитичната психология. В този смисъл, в психоаналитичен аспект поемата „Нощ“ може да се разглежда като централна в творчеството на Яворов. При нейния прочит безпогрешно могат да се разпознаят фигуративните понятия, въведени от Юнг в новата дисциплина. Това са психичната сянка, анимусът и анимата. Драмата на Яворовия поетически човек преминава през такива душевни състояния (процеси), които могат да се редуцират буквално в тези фигури. Всъщност те са архетипове, чиито измерения са извънвремеви и извънпространствени. Съответстват на Платоновия eidos и на свети-Августиновото разбиране за идеите, спрямо които реалните форми на живота и природата представляват само подобия. В поетиката на „Нощ“ тези архетипове са атрибутирани с природно-битова образност, чийто семантизъм е със силно ограничени или тясно координирани денотативни и сигнификативни функции, притежаващи символност с високостойностна номиналност. Така „голите стени“ разширяват значението си, превръщайки се в крайно сугестивен символ на затворения (липсващия) от празнота хоризонт, в един вид неперцептивно зрение, а „студената камина“ – в място на угасналия жизнен огън. Но и стените, и камината са само битово атрибутирани начални образи – входове, въвеждащи в динамиката на вътрешната драма. Тя се разгръща, добивайки космическите измерения на нощта в природо-космоса, където реалното предизвиква иреални възприятия и представи – за себе си, за спомените (миналото), за средата. И както в космически аспект нощта е сянка на собствения си субект, така потапянето в себе си е навлизане в тъмната, неприемлива и недостъпна отвън страна на собствената личност. Човек не може да живее в сянката си (в мрака на нощта) и загива. Но не само фигурите на архетипалното и несъзнаваното се открояват като действащи метаперсонажи в поетиката на „Нощ“. Езикът на поемата е блестяща илюстрация на по-дълбоките вътрешни (формулирани даже и от Фройд като „дълбинни“) и критични за личността процеси и състояния, през чийто кризис преминава взиращият се в екзистенциалната си природа човек. Поетът интуитивно долавя и от художнически позиции, с творчески средства отразява един от основните конфликти, характеризиращи модерността – вътрешното разцепление, разпáда, динамизиращата пространна диференциация, която се разгръща както в структурите на обществата и индивида, така и различните насоки на историческия ход през ХХ в. (Може би има някакво символично значение и това, че поемата е написана през 1901 г.) Според нас в „Нощ“ се осъществява изключително продуктивно сцепление на поетическия и научния език; на художническите идеи и научните възгледи (на друго място сме анализирали и съпоставили в духа на Юнг две от важните поеми на Яворов – „Нощ“ и „Милица“). Но за да не се разпростираме, в заключение бихме обобщили, че преводите на Юнг и неговите последователи – такива, каквито ги имаме днес, проектират един сложен и фундаментален научен проблем, отнасящ се както за българската литература, така и въобще за съвременната ни хуманитаристика и – определено – досега без сериозен изследователски актив. Колкото и обтекаем да изглежда, този проблем може простичко да се формулира като „психология и литература“.

REFERENCES/ЛИТЕРАТУРА

Krastev, K. (1892). Psihologicheski etyudi . Misal, І, 1892, № 7, s. 430 – 436 [Кръстев, К. (1892). Психологически етюди . Мисъл, І, 1892, № 7, с. 430 – 436].