Резюме. Статията изследва образа на женските коси в поетичния цикъл на Яворов „Царици на нощта“. Фокусът е насочен върху поемите „Клеопатра“ и „Сафо“. В тях е анализиран еротичният символизъм, който косите притежават. В текста се щрихира и диалогизирането между Яворовия цикъл и цикъла „Царици на нощта“ на Кирил Христов, като са упоменати и прилики между двата поетически цикъла. Проследява се и в творчеството на кои други поети присъства образът на Клеопатра (Емануил Попдимитров и Людмил Стоянов). Статията маркира съвсем бегло и генезиса на българската еротична поезия, а също и апологизацията на женските коси в поезията на Яворов, които найярко са представени в поемата му „Сафо“.

Ключови думи: жена; коса; символизъм; Пейо Яворов; еротизъм

В настоящото изследване ще бъде разгледан Яворовият цикъл „Царици на нощта“, състоящ се от „Месалина“, „Клеопатра“ и „Сафо“. Акцентът ще падне върху първите две поеми, защото в тях образът на женските коси се откроява в своята символна натовареност именно по посока на еротизацията.

Във връзка със заглавието на този цикъл следва да се изтъкне, че изборът на автора да използва фигурата „царици“ – с целия понятийно-асоциативен спектър, свързан с нея, до голяма степен произтича от поетиката и идейния свод на символизма, който клони към понятия, образи, думи, свързани с представата за царственост и особено – за царската власт. Малка, но знакова част от примерите за тази специфика са: „царствен трон“ („Проклятие“, Яворов), „Легенда за разблудната царкиня“ (Дебелянов), „Regina mortua“ (Теодор Траянов), „Рицарски замък“ (Христо Ясенов).

Другата ключова дума в заглавието – „нощ“, е с високофреквентна употреба и символно натоварена осмисленост в творчеството на Яворов. Нощта в поезията на този автор е основна фигура – „израз на непрозирните тайни на света“.

Тук е добре да се отбележи, че в българската поезия съществува и друг известен поетически цикъл с името „Царици на нощта“, който е написан през 1937 г. от поета Кирил Христов и открито диалогизира с едноименната Яворова творба. Кирил-Христовият цикъл е изграден от дванадесет сонета и представлява поетизация на средновековната българска история.

Общото между двата цикъла е „мотивът за сластолюбието и страстта като същност на жената“. В този смисъл, а и поради редица други отявлени тематични податки, цикълът „Царици на нощта“ на Кирил Христов може да бъде разгледан и като „умножаване на образа на Месалина“ от Яворовото произведение (Nikolov, Tsanov, 1996: 12).

Другата особено запомняща се Яворова „царица на нощта“ – Клеопатра, пък е героиня на цяла серия символистични стихотворения в българската по-езия. (Поетите Людмил Стоянов и Емануил Попдимитров имат произведения, посветени на прословутата египетска царица.)

Образът на тази древна изкусителка вълнува и интригува поетите символисти и някои от тях пишат едноименни произведения. Те се насочват към нейния образ, защото е една от най-известните femme fatales на античния свят. От друга страна, нейният образ внася така обичания от символистите екзотизъм (наследство от романтическата чувствителност).

Людмил Стоянов също пише произведение, в което присъства името на древноегипетската царица. То е част от цикъла „Еолова арфа“ и се нарича „Смъртта на Клеопатра“.

В Яворовата „Клеопатра“ се наблюдава поведение на нарцистична царица с автоеротични елементи на преживяването. В конкретния случай (но това е типична, репрезентативна ситуация) медиатор между желанието и обекта на желание се явява огледалото, в което царицата с автоеротична наслада разглежда буйните си коси, символизиращи нейната полова мощ. Естетизираната гледка в огледалото, от своя страна, засища сладострастието на легендарната царица.

Клеопатра

Пред сребърното огледало тя

раздра лукаво – траурна одежда,

изтръпнала в съмнение и страх:

„Кажи, метал, на старостта ноктете

докоснаха ли царствен ствол? Крилете

на времето ли са навели с прах

златокоронна палма? Или есен,

дошла несетно, звездолистен клон

с увехнал плод накичи... и несвесен

сън още ме лелей на рухнал трон?“ –

И дигна тя глава. Талази смолни

низпаднаха в безредна красота

и мрамора на жадна голота

заляха светнали и волни.

Но да се върнем на Яворовите „Царици на нощта“, които зададоха отправната точка за проследяването на всички тези образи и значения и които до голяма степен са дали импулс за възникването на повечето от тях – ако не пряко, както е при Кирил Христов, то поне като атмосфера, дух, поетическа посока. Всяка една от героините в Яворовия цикъл е пример за „нарушаване на стереотипа на женското поведение“ (Licheva, 2000: 158). Те впрочем изобщо са „извън нормата“ – в духа на общата ценностна доминанта на романтизма, която много често се мери и с наличието на екзотизъм. И тук е мястото да обърнем внимание, макар и съвсем мимоходом, на особеното значение на имената на женските персонажи в ранното и късното поетическо творчество на Яворов – те притежават „характера на орнамент, носят екзотизъм, те или са фолклорно маркиран белег, или презентират екзотичността на наложили се културни пластове“. В един по-едър план в конкретния случай с „Царици на нощта“ самият избор на героините внушава другост, екзотика.

В този контекст цикълът „Царици на нощта“ е важен и с оголеното поетическо влечение към различното, и с това, че чрез него „поетът отваря хоризонтите към засиления интерес към еротичното и женската голота“ в българската поезия.

Българската лирика е подчертано свенлива по отношение на представянето на интимния свят на жената – на света, свързан с нейните сексуални въжделения. И както отбелязва изследователката Анна Алексиева, „до периода на Възраждането любовта, плътското удоволствие, сексуалността не се превръщат в тема на българската литература“ (Aleksieva, 2012: 39). Едва Петко Славейков разбива тази преграда от задръжки и предразсъдъци в българските представи за поетическите прояви на любовното. Той е „първият, който активира езиковия пробив, очертавайки границите на българското еротично пространство“ (Aleksieva, 2012: 17). В стиховете си старият Славейков дори стига до цинична непристойност към обекта на желанието си. Примери за това има в книгата му „Песнопойка“ (Песни, зети от Славейчето):

Между ненки да припадна, да умра.

Не ща остани сал на тебе този свят;

прецавтява и хубостта като цвете;

дай я мени да ся радвам дор съм млад

сал‘ ненките и двете.

Аз по мирджанени зрънца

с уста ще ги погладя.

Друг поет, който посяга към „забранената“ тема, е Кирил Христов, при когото открито се осъществява „поетизирането на усещанията за любовен екстаз“ (Benbasat, 1995: 32). Сред поетите символисти забележителни репрезентации на женската сексуалност оставят Димитър Бояджиев – в стихотворението си „Пантера“, и Димчо Дебелянов, който в „Лъст“ гравитира към темата за „хищно-разголената жена“. Но разбира се, водеща емблема на модернисткия поетически модел на еротичното са Яворовите „Царици на нощта“.

Важен мотив в цикъла „Царици на нощта“, и по-конкретно в стихотворението „Клеопатра“, е мотивът за съзерцаващата се пред огледалото жена. Той се среща още в поезията на Овидий, където е описана Сафо, която се оглежда в огледалото и се наслаждава на собствения си лик. Друг много известен пример в тази посока е мащехата на Снежанка, на която огледалото служи съвсем не само за да „шпионира“ алтернативата си (в образа на доведената дъщеря), но също – и преди всичко – за да задава и всеизвестния си нарцистичен въпрос: „Огледалце, огледалце на стената, коя е най-красива на земята?“. Огледалото в „Клеопатра“ би могло да се тълкува като заместител на мъжкия поглед, който е търсен и желан от известната изкусителка. Чрез тази вещ тя иска да докаже валидността на прочутата си красота. Изправянето пред огледалото е акт на изправяне пред страха от остаряването и желанието за обективна истина, каквато може да ѝ даде само то. Тази оглеждаща се жена навлиза в териториите на автоеротизма през лукавото раздиране на траурната си одежда. Това действие е агресия и фаталност, насочени към самата нея, а траурът е вид маска и също действа съблазняващо. Така се натъкваме на друга знакова роля на женските коси (пак из спектъра на еротизацията) в българската лирика на ХХ в. И тя е свързана с функцията на косата като участник в „съблазняващия траур“.

Ключът към женската красота и в частност – към красотата на Клеопатра, се „крие“ в нейната коса, която по недвусмислен начин откроява доминацията ѝ в сферата на естетическите критерии. „Смолните талази“ (Талаз, тур. talaz от гр. thalassa „море“) символизират надигащата се сексуална вълна у изкусителката и валидизират нейната неувяхваща красота. Тя държи на женствеността си, с която е омайвала мъжете, защото, ако тя изчезне, сякаш част от нея ще липсва. Страхът от старостта у жената е всъщност страх от изчезване.

А ако се приеме, че разпуснатите коси принадлежат на един друг свят – на света на нощта и смъртта, то неслучайно Клеопатра разпуска тъмните си коси и това може да се интерпретира като податка, която води към предсмъртен акт.

Ако в разгледаните досега произведения косата присъства, за да отпрати към различни тълкувания, то в „Сафо“ е осъществена по своеобразен начин апология на женските коси. (Други български поети, които открито апологизират женските коси в произведенията си, са Емануил Попдимитров – „Косите ти“, и Христо Смирненски –„Рицари“, „На златните къдри“. А сред множеството примери из западноевропейската поезия бих отделила Шарл Бодлер и Стефан Маларме, всеки от които пише стихотворение, онасловено „Косата“.) И така, Яворовата „Сафо“ първа в българската лирика разгръща апологията на женските коси като своя тема.

Сафо

„И, Аттис, – ето, що ли,

кажи, що друго като твоята коса

би могъл смъртен от безсмъртните да моли?

Кълна се в тебе, нивга утренна ро

не е по-светли на зората отразила

припламналите къдри. И ръце кои

за покривало на богиня тая свила

тъй нежна са изпрели? Свилени струи

сред тях две бели гълъбици са заспали…“

В цикъла „Царици на нощта“ отчетливо се откроява и мотивът за еротизираните женски коси. Той е изразен най-вече в поемите „Клеопатра“ и „Сафо“.

В първата този мотив е свързан с акта на самооглеждане, с валидизирането на впечатляващата красота на египетската царица, която е описана като „талази смолни низпаднаха в безредна красота“. Елементите на еротизацията на женските коси са свързани още и с автоеротичността и самонаслаждението на царицата от собствения ѝ лик.

А в поемата „Сафо“ еротизмът, с който е пропита цялата поема, е изграден от цялостната визия на жената. Той е концентриран в образите на гърдите и косите на Атис, която е любимата на Сафо. Еротичността, която привнася образът на гърдите в поемата „Сафо“, е някак по-очевидна, докато образът на женските коси представлява едно второ равнище, закодирана форма на желанието, защото косата може да е натоварена със сексуална символика, но тя е неин завоалиран носител.

В Яворовото произведение косата е олицетворение на божествен дар и нищо по-безценно не може да бъде измолено. (Тук бих направила една свободна алюзия с индуисткото вярване, което свързва косата със света на боговете, учейки, че всички ние живеем в божествено пространство, тъй като косите на бог Шива изграждат Вселената (Gheerbrant, Chevalier, 1995: 522).

Светлите коси в стихотворението „Сафо“ са не просто дар, а аналог на творение на боговете, защото са представени като изпредени струи, които извеждат любимата до ранг на богиня. Нужно е да се зададе въпросът защо косата е толкова ценна? Това е така, защото тя в най-голяма степен символизира венеца на красотата на жените. Образът на женските коси подсилва естетическото преживяване, което жените отключват в сетивата на срещуположния пол. А това допринася за идеализацията им в своеобразно съкровище, което прониква в митологичното мислене на даден народ. (Друг митологичен пример за това е скандинавската богиня Сиф, чиято коса символизира съкровище, което става обект на похищение – отрязване.)

Свързващото звено между трите произведения от цикъла „Царици на нощта“ е женската сексуалност, която Яворов разкрива през различни перспективи – любовта на една жена към три различни типа мъже („Месалина“), хомоеротичната любов („Сафо“) и автоеротичните преживявания („Клеопатра“). Тези компоненти правят Яворовия цикъл без аналог в лириката ни сред съвременниците му.

В заключение може да се каже, че въпреки многообразните подстъпи на Яворов към осмислянето на женските коси в поезията му се наблюдава предпочитание към визията на жената със спуснати коси. Ключът на четенето им при този поет отвежда към най-различни символизации. Те могат да носят внушението за съблазън, за похищение/поругаване на жената, за различни емоции, сред които особено необичайна и запомняща се е гневът, за еротични апологизации. Яворов има афинитет към използването на клиширани форми на описание на женските коси, които той преобръща по новаторски начин, запазвайки в основата клишето. Така русокосата жена и нейната коса, която в поезията на повечето символисти е уподобена със злато или наречена златна, при Яворов е описана като „поток от злато“ („Маска“); косата като коприна е определена като „коприната на твоята коса“ („Песен на песента ми“); а близкият образ на свилената коса е „свилени струи“ („Сафо“). Също така при този поет се наблюдава сдвоеният образ на еротиката и женската коса. В произведенията, в които се появява образът на женските коси, те винаги са еротизирани. Това се наблюдава и в такива редки вариации на образа като например в стихотворението „Проклятие“, където фигурира мрачната еротика. Тук тя е внушена именно през образа на разметнатите женски коси.

ЛИТЕРАТУРА

Алексиева, А. (2012). Българската поезия от 40-те и 50-те години на ХIХ век. Роли на субекта. София: Кралица Маб.

Ангелова, С. (2013). Името на жената в поезията на П. К. Яворов// LiterNet, 21.03.2013 https://liternet.bg/publish8/sangelova-damianova/ javorov-zhenata.htm

Бенбасат, А. (1995). Еротиката у Кирил Христов. София: Св. Климент Охридски.

Личева, А. (2000). Яворов: Енциклопедия на различията. В: Българска литература – фигури на четенето, София: Фигура.

Николов Н. & С. Цанов, (1996). „Царици на нощта“ от Кирил Христов като поетизация на българската средновековна история. Български език и литература, кн. 6, стр. 12.

Панайотова, М. (2003). Аспекти на алиенацията в „Сенки“ на П.К. Яворов – В: LiterNet [онлайн] 16.05.2003 [прегледан 25.02.2019].

Шевалие, Ж. & А. Геербрант. (1995). Речник на символите. София: Издателска къща „Петриков“.

REFERENCES

Aleksieva, A. (2012). Bulgarskata poeziya ot 40-te i 50-te godini na ХIХ vek. Roli na subekta. Sofia: Kralica Mab.

Angelova, S. (2013). Imeto na zenata v poeziqta na P. K. Yavorov//LiterNet, 21.03.2013 https://liternet.bg/publish8/sangelova-damianova/javorovzhenata.htm

Benbasat, A. (1995). Erotikata u Kiril Hristov. Sofia: Sv. Kliment Ohridski

Chevalier, J. & A. Gheerbran (1995). Rechnik na simvolite. Sofia: Izdatelska kushta Petrikov.

Licheva, A. (2000). Yavorov: Entsiklopedia na razlichijata. – In: Bulgarskata literatura – figuri na cheteneto. Sofia: Figura.

Nikolov N. & S. Tsanov, (1996). „Tsaritsi na noshtta“ ot Kiril Hristov kato poetizatsiya na balgarskata srednovekovna istoria. Balgarski ezik i literatura-Bulgarian language and Literature, 6, p. 12.

Panayotova, M. (2003). Aspekti na alienatsiyata v „Senki“ na P.K. Yavorov – V: LiterNet [online] 16.05.2003 [pregledan 25.02.2019].