Резюме. Изданието, посочено в заглавието на настоящата статия съдържа различни текстове с есхатологично съдържание. Един от тях е „Митарствата на душата“ – част от „Житието на св. Василий Нови“. Основният текст на „Житието на св. Василий Нови“ се появява през Средновековието. Текстът отново става популярен по време на Възраждането, и особено частта за Митарствата на душата на Блажената Теодора. Настоящото издание е преведено от църковнославянски език и е публикувано от Найден Йоанович през 1843 г. Преводът от църковнославянски е дело на Йоаким Кърчовски. Това изследване има за цел да опише печатния текст по съдържание и специфични особености на българския книжовен език

Ключови думи: издание; превод; св. Василий Нови; „Митарствата на душата“

Изданието, което е обект на настоящото изследване, е „Книга нарицаемаѧ МИТАРСТВА“, издадена от Найден Йованович от Татар Пазарджик през 1843 г. в Букурещ. Всъщност това е второ издание на „Сиѧ книга, глаголемаѧ Митарства“ от Йоаким Кърчовски от 1817 г. Настоящото съобщение има за цел да се фокусира върху второто издание на текста, осъществено 26 години след първото и подложено на частично изменение. Въпросът за отношението между двете издания е любопитен. Както личи още от заглавието, в езика на текста също са въведени някои изменения. Тези промени обаче ще бъдат обект на друго изследване.

Основните акценти в настоящата разработка са свързани с фигурите на преводача и издателя на това конкретно издание от 1843 г., както и с езиковите особености на текстовете в изданието, които неминуемо, в една или друга степен, отразяват възгледите за развиващия се книжовен български език не само на преводача и издателя, но и на голяма част от българските възрожденци и родолюбиви радетели на познанието и християнството. Подробно ще бъде обърнато внимание на правописните и езиковите особености на текста, носещ заглавието на изданието.

Книгата на Йоаким Кърчовски представлява превод на популярния разказ за Митарствата на Блажена Теодора от „Житието на св. Василий Нови“ – текст, получил широко разпространение в средновековните славянски литератури.

„Книга нарицаемаѧ МИТАРСТВА“, 1843 г. – описание на изданието

Според цялостното оглавление „Книга нарицаемаѧ МИТАРСТВА / Преведена на Болгарски от житіето на Свеѧта-/го Василіа Новаго, за двадесетьте Митарства,/ които  преминала Свѧта ѳеодора, Сказаніе за/ Стращенъ Сꙋдъ, Слово Свѧтаго Пророка Даніи-/ ла, и дрꙋги дꙋшеполезни притꙋрки./“ преводът е направен от църковнославянски на новобългарски език и съдържа следните откъси от Житието на св. Василий Нови: За двадесетте Теодорини митарства, Сказание за Страшния съд, Слово на св. пророк Даниил, както и някои други душеполезни притурки.

От титулната страница черпим още сведения за изданието на книгата – „Напечата сѧ сосъ иждивеніето на Г. Хаџи Найденъ/ Іоанновича учителѧ и книгопродавца жителѧ Та-/таръ-Пазарчичкаго, заради дꙋшевно спасеніе на/ православныте Хрістіаны.“, а именно: 1) сведения за издателя – хаджи Найден Йованович, Татар-Пазарджичанин, и 2) предназначение на книгата – „за душевно спасение на православните християни“, както и 3) мястото – Букурещ, в печатницата на братя Каркалеки, и 4) годината на издаване – 1843 г. (вж. приложението).

На гърба на титулната страница е поместена гравюра с Разпятие Христово. На с. 2 има заставка – щампа на Чаша за св. Причастие, разположена между два кръста (този отляво е еднораменен, а този отдясно – двураменен кръст), поставени върху разтворени „църковни“ книги. От двете страни на Чашата стоят две палмови клонки, разположени около нея в полукръг. Цялата композиция е подредена на перваз, поддържан от крилете на ангел. Тази заставка – щампа – миниатюра е в пряка връзка с „Предисловието (Въведение)“1) на книгата (с. 2 – 13). В него се отправя призив към християните „да дойдат да чуят и видят защо е много страшно, когато умират хората, особено когато не са се причестили“ преди това. Споменава се, че телесните грахове са по-леки от душевните (причинени от помисъл) и че трябва в този живот да обичаме Бога и враговете си и не само да ги обичаме, но и да се молим за тях. Следва кратък преразказ от Житието на св. Василий Нови, за да се аргументира един вид присъствието на приложените в изданието текстове (повечето от които са с есхатологичен характер). Същинският преразказ от Житието започва с факта, че св. Василий живял в Цариград, имал прислужница на име Теодора. Тя му служила вярно, а той я учил на пост и на покаяние за граховете ѝ. Освен Теодора имало и друг един постник – Григорий. Когато Теодора починала, Григорий искал да разбере какво е станало с душата ѝ, къде е тя. Затова често молел своя духовен отец – св. Василий, който, не искайки да го огорчава, се помолил на Бог да му разкрие тайната. Така една нощ в съня си Григорий видял блажена Теодора в Рая. Зарадвал се и я помолил да му разкаже за смъртта си и за преминаването през митарствата (баждарницы діаволскіи). Тя му разказва как първо се появили много зли духове „като черни арапи“, издаващи различни звуци (вой на кучета или вълци, грухтене на свине), кой от кой по-страшни. После се появили два ангела ‒ светли, с бели коси и с бели дрехи, запасани със златни пояси. След тях дошла Смъртта с дълго наметало и кости под него, а в ръцете си носела различни инструменти за рязане и мъчене (брадви, секири, сърпове, ножове и др. режещи инструменти). Ангелите помолили Смъртта да не мъчи много Теодора, защото „нямала много грехове“. Разказът завършва с излизането на Теодорината душа от тялото ѝ и ангелите я повеждат към Слънцето и небето. Но преди това се явява св. Василий Нови с една червена торбичка, от която ангелите да дават при нужда при преминаването през въздушните митарства.

Пагинацията на изданието е с арабски числа, но в раздела за Митарствата те са разположени в горния ляв, съответно десен ъгъл на страницата (срв. напр. с. 16: 16), докато в Слово за Страшния съд Божий и за Второто пришествие Христово пагинацията е разположена централно отгоре на всяка страница в кръгли скоби и по две щампи на цветчета от двете страни на скобите (с. 38 – 63, срв. напр. с. 63: ֍ (63) ֍). После продължава отново централно на върха на страницата, но с друго оформление – интервал, звездичка, интервал, пореден номер на страницата, пак интервал, звездичка, интервал (срв. напр. с. 65: –  – 65 – –). Такова е оформлението на пагинацията до края на изданието.

Всяко поредно Митарство е отпечатано с главни букви – Мытарство, а поредният му номер е с буквени цифри. Разположено е като заглавие в средата на реда, като пред всяко предходно митарство има оставени по два свободни реда. Началото на всяко митарство започва с инициал, наподобяващ двойноконтурните ръкописни инициали, но без орнаментация и без друг цвят мастило. Тоест изпълнението на инициалите е с черно мастило, каквото е и за целия текст на изданието. Текстът на Митарствата, а и останалите текстове в изданието, не са рамкирани. Двойноконтурни, запълнени с черно мастило, инициали са налице и в началото на следващите след Митарствата Слова. Всяко от Словата е предхождано от една и съща заставка от растителен тип и завършва с проста концовка, комбинация от точка и две прави линии, постепенно изтъняващи в посоката на отдалечаването си от точката. Тази своеобразна концовка е в центъра на реда след съответния текст. Различна е концовката в края на Слово за Честния и животворящ кръст Христов, която представлява стрък разлистена роза с четири пъпки. Същата концовка присъства и след текста на Краткото описание на 20-те атонски манастира. Началото на Краткото описание и самото заглавие, предшествано от заставка – перваз, подпиран от ангелски криле, са поместени в спираловидна рамка, определяща ширината на текстовото поле. Спираловидната рамка е характерна само за тази начална страница – с. 79. Другото интересно нещо по отношение на оформлението на изданието е, че текстовете след с. 79 продължават след съответния разделителен елемент (заставка, концовка) на същата страница, а не на нова, както беше в началото на изданието. Липсва концовка след Описанието на Рилския манастир, а следващият текст започва, както вече споменах, на същата страница след заставка – перваз, подпиран от ангелски криле (два пъти в цялото издание).

Тъй като изданието не разполага със съдържание, смятам за необходимо да го представя.

Съдържание:

С. 2 – 13: Предисловие (Въведение на изданието);

С. 14 – 37: Двадесетте Теодорини митарства2);

С. 38 – 50: Слово за Страшния съд Божий и за Второто пришествие Христово (СЛОВО/ заради/ СТРАШЕНЪ сꙋДЪ БОЖіИ/ и/ второто пришествіе/ ХРістово);

С. 51 – 63: Слово второ на св. пророк Даниил (СЛОВО/ второе свѧтагѡ/ ПРОРОКА ДАНіИЛА);

С. 64 – 78: Слово за въздвижение на Честния и животворящ кръст Господен (СЛОВО/ НА ВОЗДВИЖЕНіЕ ЧЕСТНАГО/ и животворѧщаго Креста Гдⷭ҇нѧ);

С. 79 – 91: Кратко описание на 20-те атонски манастира (КРАТКО СПИСАНіЕ./ На свѧтыйте двадесѧть Манастыри, зарад/ Поклонницыте що идатъ на свѧта гора, и/ за дрꙋги що желаѧтъ да знаѧтъ чꙋдесыте,/ що са по свѧтогорските монастыре.);

С. 91 – 93: Описание на Рилския манастир (ОПИСАНіЕ РыЛСКАГО/ МОНАСТыРѧ);

С. 93 – 97: Описание полезно (ОПИСАНіЕ ПОЛѣЗНО) – кога как се пости, като се прави преглед на цяла една Църковна година;

С. 98 – 104: Списък на местата, където ще се разпространява изданието (ѿ Тиѧ МИТАРСТВА ЩЕ СА НАМИРАТЪ ЗА-/ ПРОДАВАНЕ). Изброени са имена на хора от Гюргево, Браила, Галац и България (Габрово, Сливен, Трявна, Дряново, Севлиево, Турчетата3), Лясковци, Арбанаси, Елена, Котел, Силистра, Шумен, Русе, Свищов, Ловеч). Някои от тях ще се грижат за разпространението на изданието, други са заявили, че искат да го притежават за себе си. И едните, и другите (независимо дали са печатари, книжари, учители, свещеници, спомоществователи) често са определяни в този списък като хора „родолюбиви“. Списъкът завършва с цената на книгата – „Цена на таѧ книга 1. рꙋбие4).“.

Отбелязан е броят на всяка кола в долния десен ъгъл на началната страница – 13 коли, от които всяка е по 8 страници, общо 104 страници. Точно толкова страници съдържа изданието.

Липсват приписки, но в самото издание има интересно сведение за издателя Найден Йованович, отпечатано от него в края на Описание полезно. След тропара: „По молитвите, Господи, на Пресв. Богородица и на всички светии твои дай ни Твоя мир и помилуй нас като щедър и човеколюбец. Амин!“ следва: „Молѧ са на секой православенъ хрістіанинъ и на-/сщ҃енныйците са мола, и свѣтаѧ десница цѣлꙋемъ/ азъ именемъ наиденъ поклонникъ да ма спо-/мените на ст҃аѧ литꙋргіѧ“. Следвайки средновековната книжовна традиция, хаджи Найден Йованович вмъква в изданието освен сведението, че е „поклонник“, и молба към читателите да се молят за него.

Фигурата на издателя – Найден Йованович, се оказва изключително значима във възрожденската ни културна история. Роден е през 1805 г. в с. Хаджилии5) (дн. Юнаците), Пазарджишко. Смята се, че е инициатор за откриването на първото българско светско училище в Пазарджик през 1823 г6). , и то цели 12 години преди прочутото Габровско училище да отвори врати през 1835 г. И пак според Петър Парижков от 1835 г. учителства в Батак и едва след 1839 г. става пътуващ книжар и книгоиздател7). За отказването му от „даскалъка“, както и за „двете му намерения: 1) да иде на хаджилък, и 2) да напечата славянска граматика8)“, черпим сведения от писмо на Захарий Зограф до Неофит Рилски от 2 февруари 1839 г.9) От същото писмо става известно, че Н. Йованович е „судит“10), „пашапортлия елински“ и че знае гръцки, турски и български език. А прозвището му Татар-Пазарджичанина се обяснява лесно от старото име на Пазарджик, където е учителствал.

„Каталогът на възрожденската книжнина“ на Маньо Стоянов дава информация за 24 негови собствени издания и 12 други, на които той е спонсор или издател. Според първия биограф на Найден Йованович – Никола Начов, хаджи Найден Йованович успява да издаде повече от 35 различни книги – „календарчета, буквари, жития, нравоучителни съчинения и др.“.11)

През 1840 става хаджия и така се изписва на титулните страници на изданията си (първото от които е през 1843 г. в Букурещ в типографията на братя Каркалеки) – „Хаджи Найден Йовановича, учителя и книгопродавца на сичката Словеноболгария, жителя татарпазарджичкаго“12). Смята се, че хаджи Н. Йованович стои на челната позиция в дългата редица на пътуващите книжари13). За безкористността му свидетелстват негови сънародници, които твърдят, че Н. Йованович раздавал книгите си „де с пари, де без пари“, само и само да помогне за просвещаването на сънародниците си14). Умира (сляп и в самота) на 22 март 1862 г. в Белград15).

Интересен е и въпросът до каква степен езиковите възгледи на самия Найден Йованович оказват влияние върху изданията, осъществени от него (и конкретно върху текста на Митарствата). За да се отговори на този въпрос обаче, необходимо е изследване върху езика на собствените му текстове в съпоставка с езика на тези, на които той е само издател. Такова изследване засега не е правено и излиза извън рамките на настоящото научно съобщение, но несъмнено представлява тема за възможно бъдещо проучване.

Правописни и езикови особености на 20-те Теодорини митарства от изданието

А) Правописни и фонетични особености

С голям ер в краесловие са същ. имена в м. р., ед. ч. (на етимологичен принцип): д҃ховникъ, гюмрꙋкъ, ꙗланшайтлъкъ, даръ, грѣхъ, срамъ, ѹмъ, животъ, братоненавистникъ; както и формите на глаголните окончания за 3. л., мн. ч. – посрамихъ, истражꙋватъ и др.

Големият ер е вокализиран в о в много малко случаи при предлозите въ, съ: во адъ, во адѣ (със запазено местно падежно окончание във втория случай), во вѣки; со снага́. По-често предлог въ се заменя с ѹ, както е характерно за западните погранични говори, срв.: ѹ хꙋбавы къщи; ѹ мꙋка, ѹ мꙋките; ѹ пари; ѹ стока; ѹ сладостй; ѹ веселіѧ; ѹ (найдолна) землѧ. Предлогът съ в почти всички случаи е вокализиран и удвоен по народному като сосъ. Вокализация се среща по-често в някои представки на думите: въ-, съ-, въз-, срв. напр.: совершенѡ, согрѣшилъ, собирале, собѡры, разсождале; воздꙋшни (діаволи), возможно. В нашите паметници от ХVІІІ век има случаи, в които се пише а вместо (ъ), такива примери от изданието са формите напр.: лажа, лаже. Интерес представлява думата писокъ, която е с вторичен вмъкнат ер, впоследствие вокализиран.

С малък ер са думите, които в стб. завършват на малък ер, като съществителните от стара ῐ-основа, напр.: младость, пропасть, пакость, радость, милость, пѣснь, както и думите любовь, кнѧзь, или думи, завършващи на меките в старобългарския език съгласни ж, ч, ш, както и на съчетанията шт и жд, срв. напр.: речь, сирѣчь; ѡсꙋдишь, ѹкоришь, поминешь, знаешь; помощь, но и помощъ. Малкият ер се вокализира в наставката -ьнъ на прилагателните имена, срв. напр. прилагателното страшенъ.

На мястото на старобългарската голяма носовка се среща рефлекс ꙋ (ѫ>ꙋ) под църковнославянско влияние, срв. напр.: рꙋки < стб. рѫка; мꙋка< стб. мѫка; мꙋжи < стб. мѫжь; ѡсꙋдишь < стб. сѫдити; (чръктаха сосъ) зꙋбы < стб. зѫбъ; но също и пътища, пътишта < стб. пѫть; нещътъ < не хощѫтъ, форма за 3 л., мн. ч. от стб. глагол хотѣт; нескъпа < стб. скѫпт, нестисната, щедра.

Интересни са формите (дреха) гнасна, (речи) гнасни – гнусна, гнусни, при които нас ледникът на големия юс е а (ѫ>а), срв. засвидетелстваните още в стб. паметници дублетни форми на глагола гнѹшат и гнѫшат.

Непоследователно се изписват формите на спомагателния глагол съм, срв. напр.: сꙋмъ, самь < стб. ѥсмь – съм,1 л., ед. ч., сег. вр.; или формата ̀ са– са, 3 л., мн. ч., сег. вр. (< стб. быт).

Думата пъти се среща като пътъ (в ед. ч.), пъты и паты (в мн. ч.).

По отношение на ятовата гласна се наблюдава, макар и не често, преход в е (ý›е), срв. напр.: бехъ и бѣхъ; не махъ (!) вм. нѣмахъ – нямах, некои – някои; некого – някого; големъ грѣхъ – голям грях, голема – голяма, грехове, предъ < стб. прѣдъ. Като че ли обаче примерите с употреба на ят на етимологично място преобладават, срв. напр.: пѣсни, грѣхъ, грѣшни, грѣхови, исповѣдахъ, бѣхъ, бѣха, мѣсто, вѣрныте, исповѣдали, бѣды, сирѣчь.

Интерес представляват отглаголните съществителни в текста, които се изписват с ят на неетимологично място, срв. напр.: піенѣ; немаренѣ; тровенѣ; шепотенѣ.

Ы се използва по-често на етимологичното си място, срв. напр.: бы; былъ, быле; мысли, мыслихъ, мыслимъ, навысокѡ, мытарство и др., което е очаквано. Но се срещат, макар и рядко, случаи на замяна с и, и то в причастната форма биле (срв. по-горе быле), което вероятно е особеност на оригинала.

Правописно се различават формите за мн. ч. при съществителните имена от м. р. в зависимост от синтактичната им функция в изречението. Ако думата е подлог, т. е. е в им. п., окончанието за мн. ч. се изписва с -и, но ако дума изпълнява роля на допълнение (пряко или непряко), тогава се използва в. п. с -ы, срв.: ангели (им. п.), но облацы (в. п.), (чръктаха сосъ) зꙋбы (в. п.), (сосъ некои) човецы, (и съсъ цр҃ковніи) молитвы (в. п.), (на вѣрныте) д҃шы (в. п.); (ѿ тіѧ люти) бѣды (в. п.). Това правило обаче е следвано непоследователно, срв. напр.: рекохъ на ст҃іи аг҃гли – казах на светите ангели (на + им. п.).

Показателното местоимение тези се изписва непоследователно ту с -ы, ту с -и, срв. напр.: тыѧ, тіѧ – тия.

По отношение на групите ър/ръ, ъл/лъ се наблюдават съответно църковнославянските рефлекси ор/ер, ол, които не са редки във възрожденската ни книжнина по принцип, срв. тук: совершенѡ, держала, церкова, сердце, немилосердие; должна, и др. Но в текста на Митарствата се срещат и народни изговорни форми като: скръцаха, сръдила, сръдитъ, сръденѣ, дръжатъ, нестръпимыѧ, тръсатъ и потрасиха, клънеха.

Малката носовка се пише, но е с църковнославянски изговор на я, срв. напр.: с҃таѧ недѣлѧ; ѹтренѧ; славословіѧ Бж҃іѧ . В средисловие ѧ е често на етимологичното си място, срв. напр.: свѧтаѧ < стб. свѧтт; кнѧзь.

Използват се две графеми за звук (и) – и и і, като второто се използва винаги преди гласен звук, срв. напр.: чревоꙋгодіе, ѡсꙋжденіе, литꙋргіа, дрꙋголюбіе – приятелство; кабахатліѧ и др.

Ѡ се среща предимно в началото на някои думи, но не често, като напр.: ѡсꙋждава, ѡсꙋжденіе, ѡсꙋдишь, ѡдꙋмоватъ, ѡпівале, ѡротꙋваха – хортуваха, говореха, но при наречията – и в краесловие, срв.: ѡратꙋванѡ, тамѡ, невидимѡ, далекѡ. О се използва рядко в началословие (они), по-често в корен и в окончанията на думите. Срещат се и двояко изписани форми, като напр. сравнителната степен на наречието нависоко: понавысокѡ и понавысоко.

В глаголните окончания и в окончанията на съществителните имена се използва о. Като изключение с -ѡ- се явява формата на стб. съществително грѣхъ в им. п., мн. ч. (с окончание -ове по стара ŭ-основа вм. стб. форма грѣс), която се среща изписана грѣхѡвы, но още и като грѣхове, грѣхови, грѣховы.

Предлогът отъ задължително се пише като ѿ по традиция още от среднобългарския период от развоя на българския език. Интересна е формата ѿписꙋватъ, която може да се разглежда като с редукция.

При глаголите в 3 л., мн. ч., сег. вр. (I и ІІ спр.) се забелязва затвърдяване на окончанието от -ꙗ в -ат: смеатъ, но покаѧтъ; мислатъ, тръсатъ, ѡставатъ, това е важна черта, показва българско произношение, идващо от западните български говори.

Йотувано ꙗ се среща в: ꙗла, ꙗде, ꙗденѣ, ꙗ (като форма на личното местоимение за им. или в. п.).

Африкатът (дз) се изписва само на неетимологично място, срв. напр.: sли, ѕло, ѕлопомненіе, ѕміи.

Използва се сръбската графема за звука (дж) – џ, и то в думи от чужд произход (турски), срв. напр.: манџи, механџіи, Хаџи, анџакъ.

От звуковите промени, които са срещат в текста, налице са редукция, преглас, елизия и епенеза. Най-чести са примерите на редукция на неударено о в у, срв. напр.: многꙋ вм. много; колкꙋ – колко; дꙋр – дори; тꙋгꙋзй – тогози (диал.), този (книж.). От елизията на съгласни в началото на думите се наблюдава често изпадане на начално х в думите: ѡротꙋваха – хортуваха, фана – хвана, както и изпадане съгласна в от група вс- и вз- , срв. сички, сите – всички, сека – всяка, и зеха – взеха по западнобългарски говорен модел.

Налице е преглас на неударено а в е, срв. напр. приличеха – приличаха.

Епентетично л се среща в землѧта.

Налице е и вмъкването на съгласна д, срв. напр.: краждба.

Б) Граматически особености

– Аналитични степени за сравнение при прилагателните имена и наречията: поголеми – по-големи, поѡсꙋждени – по-осъдени, погнасенъ и посмраденъ (сосъ всемъ)

– по-гнусен и по-смръден (от всички), похꙋбавй – по-хубав, покрасній – по-красив, понавысокѡ – по-нависоко, понагорнѡ – по-нагоре; найповекѣ – най-повече, (ѹ) найдолна (землѧ) – (в) най-долната (земя).

– Употреба на членувани форми при съществителните имена: -та за ж. р., ед. ч., срв. землѧта – земята; -то за ср. р., ед. ч., срв. сл҃нцетѡ – слънцето; кратък опр. чл. -а за м. р., ед. ч., срв. (на) акъла – на ума; пълен опр. чл. -атъ/-ътъ, срв. ѹматъ – умът, хакътъ – заплатата (единичен случай на членна форма -отъ във викотъ); за мн. ч. -те, срв.: аг҃глите – ангелите; грѣховете – греховете; при прилагателните имена членната форма е -те, срв.: грѣшныте – грешните; м҃лтвыте – милостивите (окончанието за мн. ч. при същ. имена от м. р. в повечето случаи е според синтактичната служба в изречението -и за им. п. и -ы за в. п.).

– По отношение на употребата на личните местоимения се използват следните форми: ꙗ, ѧ – аз, 1 л., ед. ч., им. п.; ты – ти, 2 л., ед. ч., им. п., той (в редки случаи) – той, 3 л. ед. ч., м. р. им. п.; го – го, 3 л., ед. ч., м. р., в. п., кратка форма; тѧ (по-често), но и она, – тя, 3 л., ед. ч., ж. р.; ѧ, ꙗ – я, кратка форма на личното местоимение за 3 л., ед. ч., ж. р., в. п. (прави впечатление, че формите за 1 л., ед. ч., им. п. и 3 л., ед. ч., ж. р., в. п. се изписват по еднакъв начин и разликата помежду им идва само от контекста); ніе – ние, 1 л., мн. ч., им. п.; макар по-често да се използва книжовната форма ны, среща се, макар и в единични случаи, говоримата форма нй – ни, 2 л., мн. ч., кратка форма, в. п., среща се и съвременната българска кратка форма ни; они – те, 3 л., мн. ч., им. п., както и нихъ – тях, 3 л., мн. ч., в. п.; г – ги, 3 л., мн. ч., в. п., кратка форма.

– Старобългарските енклитични местоименни форми мѧ и сѧ в текста са: ма (по-често), но и ме – ме (доведоха ма ѹ мой домъ – доведоха ме вкъщи; пакъ ме заведоха – пак ме заведоха); се – се (да се скаже; и се чꙋеше гласъ).

– Показателни местоимения: той – този (по-често е във функция на показателно местоимение, отколкото на лично, вж. по-горе); таѧ – тая, тази, тыѧ, тіѧ – тия, тези, но също и се < стб. се – тези.

– Употреба на притежателни местоименни форми (членувани и нечленувани), срв. напр.: моите; негови – негови; нихно – тяхно; нихна – тяхна; нихните – техните.

– Открояват се ясно именителната и винителната форма при употребата на неопределителното местоимение някой – някои и някого.

– Обобщителни местоимения: сека – всяка; сички, сите – всички.

– Често след предлога ѿ конструкцията е аналитична – ѿ + им. п. (срв. напр.: ѿ рꙋки аг҃глски), но се срещат и синтетични форми в р. п. (срв. напр.: ѿ даръ ст҃агѡ Васіліа – от дара на св. Василий; помощь ѿ с҃тагѡ Васіліа – помощ от св. Василий). Родителен за притежание се открива в следния пример, явно повлиян от църковнославянския оригинал: сосъ молитвы ст҃агѡ Васіліа – с молитвите на св. Василий; съсъ мл҃тва ст҃агѡ Васіліа – с молитвата на св. Василий. Не са малко и примерите, в които дателният падеж се използва за изразяване на притежание, срв. напр.: да дад даръ Бг҃ꙋ – да даде дар на Бога.

– Съществителните многосрични имена от м. р., мн. ч. завършват често с окончание -и, но има случаи, макар и единични, в които се среща окончание -е, и то последователно в следните примери в изданието: діаволете, измекѧре. Това е отражение на говоримия език.

– Еловите причастия в мн. ч. завършват по-често с окончание -е: биле, быле, мъчиле, заборавиле, ѡпівале, преѧдꙋвале, молиле, чаліщісовале, спале, преминале, послꙋшале, скриле, собирале, любиле и т. н. Макар да е малък броят им, срещат се и книжовни форми с окончание -и, срв. напр.: покаѧли, срамꙋвали, исповѣдали.

– Употреба на да-конструкции вм. инфинитив – да се помолят, да изповядат; (не бы могла) да поминешь – да преминеш; (сака) да излезе – да излезе; (и не можехъ нищо) да ѿговоримъ – да отговоря. Не са открити случаи на употреба на инфинитивни форми.

– Употреба на окончание -м за 1 л., ед. ч. (при гл. от I и II спр.) по западнобългарски модел, срв. напр.: мыслимъ – мисля, ѿговоримъ – отговоря; и съответно окончание -ме за 1 л., мн. ч., срв. напр.: знаеме – знаем.

– Бъдеще време се образува с частицата ще, срв. напр. ще идатъ.

– Подчинените определителни изречения често се въвеждат с говоримия вариант на въпросителното местоимение що – който, която, което, които, във функция на относително местоимение, срв. напр.: тогай ст҃ыи аг҃гли, що м водеха, тꙋриха ѿ моите добри работы на терзіѧ (тогава светите ангели, които ме водеха, сложиха от моите добри постъпки на везните); …сосъ некои човецы, и що ѡдꙋмоватъ некого,… (…с някои хора, които одумваха някого,..), и що бехъ ꙗла ранѡ (което бях яла рано), като пунктуационно вече са оформени според нормата в съвременния български книжовен език, макар и непоследователно (срв. напр.: тіе що са со снага). Освен въпросителното местоимение що в изданието се използва и въпросителното местоимение кои – отново във функция на относително, срв. напр.: Тамѡ истражꙋватъ, кои давале сво сребро, и зимале файда ѿ сиромаси – там изтезават/изпитват, които давали свое сребро и взимали лихва от сиромаси. Срещат се в едно изречение и двете употреби (и на що, и на кои), сякаш на принципа да се редуват, срв. напр.: ам тіѧ, кои са катѡ тебе грѣиніи, що не се совершенѡ исповѣдали и покаѧли – ами тези, които са като тебе грешни, които не са се напълно изповядали и покаяли.

В) Лексикални особености

От лексиката най-интересна и с висока честота на употреба са диалектните думи и думите от чужд произход, предимно турска лексика. От диалектните думи в Теодорините митарства често се използват глаголни форми с наставка -ува, характерна за говоримия език, напр.: истражꙋватъ – изпитват; показꙋваха – показваха; ѡдꙋмоватъ – одумват, говорят за нас; ѡратꙋванѡ – говорено; преѧдꙋвале – преяждали. Други думи с диалектен характер са глаголните форми: тражеха – търсеха; запреха – спряха; хариза – подари; преѧле – преяли; чръктаха – чегъртаха, скърцаха; чинила – правила; зима – взима; кꙋрталисамъ – куртулисам, избавя, отърва, успокоя; запреха – спряха; не се найде́ – не се намери; чꙋва – пази; сака – иска; нестръпимыѧ – неизтърпими; прилагателните имена: криви – лъжливи; правъ – истинен; наречията: тогай – тогава; тамѡ – там; па – отново; дека – където; удвоеният и вокализиран предлог сосъ – със, обобщителното местоимение сички – всички; както и съюзните думи: дека що – кога какво, и що – които. Говоримата думата сгодила се използва в значение на събирам се с някои хора да гуляя. Среща се една сръбска дума и тя е зборови – думи, слова. Голям е броят на турцизмите в Митарствата от изданието, от тях често се използват съществителните: тефтери; лакаръдіи – приказки, шеговити разговори; акълъ – ум; терезіѧ – нивелир, „везна“, а не се използва със значение на шивач; касаветъ – грижа, безпокойство (и ѡтидохме на горѣ без касаветъ); сахатъ, сахати – час, часове; хакъ – възнаграждение; измекѧре – ратаи; гаресъ – (тая) ̀ обида; Хаџи (от арабски през турски) – хаджия; файда – лихва; прилагателни, напр. кабахатліѧ – виновен, провинен; наречия, напр. анџакъ – именно, тъкмо, само; кабыль – да може, да има как.

В текста се използват три думи за митарство – две с турски произход (гюмрꙋкъ и баждарница) и една домашна, славянска (мытарство). Редуват се в текста, явно с цел да се избягват повторенията.

Ролята на Йоаким Кърчовски за изграждането на книжовния новобългарски език е неоспорима. Както се вижда, макар и да са включени във второ издание, от текста на Митарствата, налице са следните езикови особености: членуване на имената, аналитизъм при степенуването, аналитизъм при формирането на бъдеще време; замяна на инфинитива с да-конструкция. Освен общобългарски езикови особености Й. Кърчовски използва и такива, тясно свързани с югозападнобългарския диалект: а) фонетични – говорам, сон , верна; б) морфологични – овчаре, народо, носим; в) синтактични – кой, дека, що; но освен това разширява и диалектната основа на писмения език с някои източнобългарски особености – на фонетично ниво, напр. това е наличието на редукция при неударените гласни. Това е началото на формирането на книжовен език на наддиалектна основа.

Предполагам, че изданието на Найден Йованович продължава идейните принципи на Йоаким Кърчовски. Разбира се, това означава, че в изданието могат да се откроят два пласта на езикови иновации – тези на самия Кърчовски и тези на самия Найден Йованович. От една страна, това показва динамиката в развоя на книжовноезиковите изразни средства, макар и да е мотивирано от различната диалектна особеност на двамата книжовници. Найден Йованович е от Татар Пазарджик, дн. Пазарджик , а Йоаким Кърчовски – от Кичевско в днешна Македония. Тоест налице са две нива на континуитет. На първо място, съществува приемственост на съдържателно-текстово ниво – макар и изключително популярен, текстът не се „снизява“ на съдържателно равнище, а само се демократизират езиковите изразни средства. На второ място, налице е приемственост в книжовноезиковата концепция – езикът на Й. Кърчовски, имащ народна основа, четвърт век по-късно отново е подновен, т.е. демократичен характер има самото движение в езика, а не достигнатата фаза от неговия развой. Разбира се, в друго бъдещо изследване тези наблюдения могат да бъдат компаративно и изчерпателно описани и аргументирани. Важно е да се обърне внимание на това има ли концептуални изменения в представата за формиране на книжовен език на народна основа между преводач и издател (преиздател), но това е проблем, изискващ по-пространно изследване, което това кратко научно съобщение нямаше за цел.

Приложение 1

БЕЛЕЖКИ

1. Разбира се, в самото издание липсва определение на тази начална уводна част, която аз условно наричам „Предисловие“ или „Въведение“.

2. Няма заглавие, обобщаващо и представящо 20-те Теодорини митарства. Те започват с изброяването си, напр. Мытарство а҃, Мытарство б҃ и т. н.

3. Така са наричали през Възраждането Долни Турчета (с. Стамболово) и Горни Турчета (с. Бяла черква) – села в днешна област Велико Търново.

4. Рубиѐто е османска златна монета, обикновено равна на ¼ от османския златен цехин. Златни цехини (стари златни венециански монети с висока проба злато – 23.5 карата, еквивалент на проба 980) се секат в Османската империя от 1478 г., а през ХIХ век са заменени от златните турски лири. Златните цехини са най-търсените и ценени и най-дълго в обращение златни монети на територията на цялото Средиземноморие. Много по-късно са започнали да се секат монети, дробни или кратни на основната монета – ¼, ½, 2, 3, 10, 12 и 100 цехина. <bg.m.wikipedia.org/wiki/Цехин>

5. Парижков, 1986: 9. Село Аджилие според Н. Фарманджиев (1980: 44).

6. Парижков, 1986: 9.

7. Парижков, 1986: 9.

8. Найден Йованович е искал да издаде Неофитовата граматика, но тя не била още готова. Даже се срещал с Н. Рилски в Копривщица (Ферманджиев, 1980: 45).

9. Начов, 1904: 1.

10. Парижков, 1986: 9.

11. Парижков, 1986: 9.

12. Названието на книгата е „Книга, нарицаемая святче или календар вечний“ (Парижков, 1986: 7). Припомням, че през същата години излиза и „Книга нарицаемаѧ МИТАРСТВА“.

13. Парижков, 1980: 13.

14. Ферманджиев, 1980: 44.

15. Парижков, 1986: 12; Ферманджиев, 1980: 47.

ЛИТЕРАТУРА

Начов, Н. (1904). Хаджи Найден Иоанович. Отделен отпечатък от Периодическо списание, София, кн. LXV, с. 1.

Парижков, П. (1980). Българските книжари от епохата на Възраждането. – В: Възрожденски книжари, София, с. 5 – 28.

Парижков, П. (1986). Апостоли на книгата. София: Петър Берон, 101 с.

Цоинска, Р. (1989). Йоаким Кърчовски. – В: История на новобългарския книжовен език. София: БАН, с. 72 – 77.

Ферманджиев, Н. (1980). Хаджи Найден Йованович. Книгоиздател и книгопродавец. – Във: Възрожденски книжари, София, с. 43 – 47.

REFERENCES

Nachov, N. (1904). Hadzhi Naiden Ioanovich. Otdelen otpechatak ot Periodichesko spisanie, Sofia, kn. LXV, s. 1.

Parizhkov, P. (1980). Bulgarian booksellers from the Renaissance. – In: Vazrozhdenski kinzhari, Sofia, s. 5 – 28.

Parizhkov, P. (1986). Apostoli na knigata. Sofia: Petar Beron, 101 s.

Tsoinska, R. (1989). Yoakim Karchovski. – In: Istoria na novobalgarskia knizhoven ezik. Sofia: BAN, s. 72–77.

Fermandzhiev, N. (1980). Hadzhi Naiden Ioanovich. Bookpublisher and booksellers. – In: Vazrozhdenski knizhari, Sofia, s. 43 – 47.