Резюме. Изложението разглежда слабо известни свидетелства за Добруджа и нейната етническа характеристика, публикувани от унгарския етнограф Ищван Дьорфи през 1916 г. Те съответстват на тенденцията в тогавашната унгарска наука за проучване на „сродни турански народи“. Днес те могат да се приемат за начало на по-целенасочено и систематично познание на унгарското общество за българската провинция. Тези публикации са добра основа за формиране на определени представи за българските пространства и за засилване на изследователския интерес към тях.

Ключови думи: Добруджа; унгарски етнографи; българска провинция

Размирното начало на двадесетото столетие се свързва и с първите опити за по-целенасочено внимание на унгарски изследователи към българската провинция – най-напред към Добруджа и скоро след това и към Лудогорието (Делиорман). Подтикът за този интерес изразява специфичното за епохата обвързване между съюзническа солидарност и политически интереси с идеите на туранизма.1) По това време с подкрепата на Унгарската кралска източна търговска академия са организирани научни експедиции на Балканите и в Мала Азия, които са мотивирани от схващането за етническо родство между турци, татари, унгарци, българи и др., за чиято прародина се счита Средна Азия. Тяхната главна цел е търсенето на доказателства за древни елементи в традиционната култура на тези народи, които биха подкрепили азиатските корени в маджарския етногенезис. Публикациите на резултатите от наблюденията в специализирания печат са подходяща възможност за по-детайлно запознаване на унгарската публика с Балканите и с българския Североизток. И макар да е част от по-общия стремеж към проучването на Изтока в унгарската наука, днес то може да се приеме за начало на по-целенасочено и систематично познание на унгарското общество за българската провинция.2) При това тези публикации са добра основа за формиране на определени представи за българските пространства и за засилване на изследователския интерес към тях.

Това изложение е част от монографично изследване върху унгарски свидетелства за българската провинция от миналото столетие. Основната му задача е да представи от позициите на етнографията и на етнологията недостатъчно познато проучване за областта Добруджа, което досега не е превеждано на български език.

Неговият автор Ищван Дьорфи / Györffy István (1884 – 1939) е авторитетен етнограф, изследовател на тюркското наследство в унгарската традиционна култура.3) Роден е в гр. Карцаг, а неговата дейност поставя началото на своеобразна „карцагска школа“ в унгарската тюркология. 4) Като студент в Университета в Будапеща, през 1906 г. той сътрудничи на Етнографския музей, а задълженията му към Източния музей на Кралската източна търговска академия му предоставят възможности за участие в експедиции на Балканите, в България и в Турция. Дьорфи посещава Североизточна България през 1911 – 1913 г. и 1916 г., като пътува из Добруджа, Варненско, Разградско, където извършва проучвания сред турци, татари, гагаузи, цигани и българи. През 1929 г. той отново е в България с цел да проучи етнографските музеи в столицата, Разград и Варна, както и да открие райони, които са подходящи за предстоящи експедиции (по: Szilágyi Miklós, 1984). Предполага се, че изследователят е бил в България и през 1934-та г. (по: Peykovska, 2005: 162 – 163, 168). Той играе важна роля за оформянето като специалист от европейска величина на Христо Вакарелски, считан за „баща на българската етнография“ и лауреат на престижната Хердерова награда (Маdzharov, 1999).

В изследователската си дейност Дьорфи доразвива схващането на тюрколога Армин Вамбери, според което реликти от азиатско наследство са запазени в унгарската селска култура от района на Алфьолд. Това става с по-средничеството на кумани, печенеги и татари, пребивавали по тези земи през Средновековието, а по-късно асимилирани от местното унгарско население. Той придава особено значение на материалната култура и на селския бит като своеобразни хранилища на „източни остатъци“. Дьорфи е учител и вдъхновител на редица изследователи на „източното наследство“ на унгарската култура. Така например резултатите от неговите етнографски проучвания подкрепят хипотезите на лингвистите Янош Мелих, Золтан Гомбоц и Дюла Немет. В търсене на „азиатски корени“ мнозина се насочват към Балканите, за да изследват регионалната култура на Североизточна и на Северозападна България, езика и културата на българските турци и татари, които според предположенията са асимилирали някогашните кумани, печенеги и татари. Съществен е неговият личен принос към историческата демография на Добруджа и за етнодемографското ѝ картографиране от началото на XX в.

През 1916 г. Дьорфи помества няколко публикации, които имат отношение към България. В първата от тях – „Стари унгарски владения на Балканите“ / „Magyarország régi balkáni birtokai“, е представена кратка историческа информация за страната в контекста на по-обширно изложение на концепцията за унгарските политически интереси на Балканите (Györfi, 1916). В нея авторът се позовава на примери от Средновековието и взаимодействията на Кралство Унгария с балканските народи, проследени са връзките им от втората половина на IX в. до 1444 г., като с това се обосновават актуалните политически интереси на Унгария в района.Миналото играе основополагаща роля за бъдещи действия в унгарската политика и Дьорфи подчертава: „Където има минало, трябва да има и бъдеще!“ (Györfi, 2001: 28). По същото време Дьорфи публикува общи впечатления за Добруджа в популярното издание „Неделен вестник“ и ги илюстрира с фотографии от Констанца, Русе, Браила, сред които и на татарско семейство от Силистра.5)

Студията му „Добруджа“ / „Dobrudza“ е публикувана също през 1916 г. (Györfi, 1916а). Тя представя проблемите на този специфичен и спорен район в контекста на „източния въпрос“ за съдбата на Османската империя.6) Ясно е заявено, че целостта на Добруджа е заложник на геополитическите интереси на европейските сили: „България осъзна, че е била измамена с фалшивата формула на „славянското братство“, а Русия я е смятала като път към Константинопол…“ (Györfi, 2001: 33). Наред с това авторът изтъква: „Целта на унгарската политика беше да задържи Добруджа винаги недостъпна за руските интереси“ (Györfi, 2001: 32). Обстойното физико-географско, стопанскоикономическо описание на Добруджа, на нейните природни условия, ландшафт, поминък, индустрия, пътища и пр. съответства на изданието, където е поместена публикацията, и най-вероятно обслужва военно-стратегически и икономически цели и задачи (Györfi, 2001: 33 – 42).

Специално внимание заслужава представянето на етническите и религиозните групи („народи“) на живеещите в румънска и българска Добруджа (Györfi, 2001: 42 –50). Нужно е да се изтъкне, че демографската характеристика на Добруджа е ключов момент при обосноваването на принадлежността на областта към съответната национална държава. С по-добна задача през периода около войните се организират експедиции и на български, и на румънски учени. 7) Този дял от студията започва с таблица с конкретни статистически данни от „стара румънска Добруджа“, „нова Добруджа“ и „исканата територия“, към която румънците имат претенции (Györfi, 2001: 42 – 43). Според приведените сведения в цяла Добруджа най-многобройни са българите (342 930), на второ място – турците (268 659), а на трето място – власите/oláh 8) (152 309), които са два пъти по-малко от българското население

Изложението се въвежда с обобщаваща представа за Добруджа като район, който е обитаван от древни времена от „тюрко-татарски народи“, с преобладаваща до ново време тюркска/турска топонимия (Györfi, 2001: 43). Следва представяне на отделните ѝ етнически и религиозни общности, изложени според тяхната численост и според принадлежността им към „туранския свят“, като най-обстойна е информацията за „туранските народи“ – турци, татари, гагаузи, българи, както и за „власи“-те. Всяка общност е представена според възприети критерии, като: автохтонност/миграции в миналото и в по-ново време, етнически и религиозни маркери (език, религия), характерни общи качества на представителите на групата, местообитаване, бит, поминък, занятие. По този начин е постигната относително пълна обобщена етнодемографска картина на Добруджа и нейното население в нейната цялост като природна и културна, т.е. обитавана от човека, окултурена среда.

Ще отбележа накратко по-важното от студията за всяка от упоменатите етнически и религиозни общности.

Турци/Török. Още в началото Дьорфи изтъква, че турският език е най-разпространен по североизточния склон на Стара планина: „Дори днес тук са най-богато представени тюркските езици в Европа“. Според него в турските говори от този район могат да се открият следи от езика на кумани и печенеги. Отбелязани са настъпилите съществени демографски промени и емиграцията на турско население към Мала Азия след 1878 г., когато Северна Добруджа става румънска. Подчертано е хуманното отношение на българите към турското население, съобщава се за дейността на български и на турски училища, като в последните се преподава по българска учебна програма на европейско равнище (Györfi, 2001: 43).

Татарите/Tatárok са посочени като древно население на Добруджа, отразени са татарските миграции от началото на XIX в. в резултат от руско-турските войни, и най-вече след т.нар. Кримска война (1856), и се посочват данни за масови преселения от Крим. Така например през 1860 г. броят на татарите в румънска Добруджа е нараснал на 60 000 души. Изследователят отразява популярното название на Добруджа „Tatárország“/„Татарска страна“, „Страна на татарите“, както и съхранените и в началото на XX в. следи от местно самоуправление: той отбелязва, че в селището Карасу пребивава татарски хан, техен ръководител (Khánja Karaszuban). Татарите са представени обобщаващо като „много честни, умели и доста усърдни хора“, което съществено ги оразличава от източните народи. Макар и да е осезаема асимилацията на татарите от власите, отбелязаното, че „татарите всички говорят турски“, най-вероятно се отнася за езиковата близост на турския и татарския език, която Дьорфи не е успял да долови. В този дял специално внимание се отделя на селата и на татарските къщи, които впечатляват със своята чистота, простота и скромна подредба: „Щом влезем във вратата, стигаме до хамбара, където печката е в ъгъла. Единствената стая в плевнята има стена с красиви килими и бродерия. Но мебелите са малко в татарската къща“ (Györfi, 2001: 44). В татарските села Дьорфи открива сходства с унгарското село и с елементи на унгарската материална култура. Той отбелязва: „Къщите им са много сходни с куманските чифлици от Алфьолд. Селата на татарите, живеещи в българската област, са малко по-уредени, тук можете да видите големи секейски9) порти пред къщите“ (Györfi, 2001: 44).

Гагагузите/Gagaúzok са представени като източноправославни християни. Те, според тогавашната унгарска наука, са считани за наследниците на средновековните кумани (Györfi, 2001: 44).

Българите/Bolgár са определени като „турански народ“, чиято древна родина е в района на река Волга, откъдето през VII в. те мигрират на десния бряг на река Дунав, с което започва и тяхната езикова славянизация. Изтъкнати са свободолюбието на българския народ и страданията му под османска власт, както и сложната му съдба като обект на руския панславизъм, което предизвиква масови преселвания на българи в Бесарабия в селищата, изоставени от татари. По-детайлно и не без пристрастие Дьорфи засяга и целенасочената антибългарска политика на Румъния и процесите на обезбългаряване на Северна Добруджа след 1878 г. под румънско управление. Обобщаващата представа за българина е като пестелив, трудолюбив и трезвеник, от древни времена той е земеделец и селянин. Любопитна подробност в тази част от студията е изтъкването на образа на българския градинар в Унгария и на военните подвизи на българите: „Познаваме българския градинар навсякъде в Унгария, а военните му постижения в Балканската и Световната война са доста…“ (Györfi, 2001: 44 – 45). Студията съхранява интересна подробност, свързана най-вероятно с българските градинари и тяхната сезонна трудова миграция във и от Унгария, както и на процесите на промяна на тяхната етническа идентичност: „Има много българи в българска Добруджа, които са родени в Унгария, живеят в България през зимата, живеят в Унгария през лятото и дори не знаят дали са българи, или унгарци“ (Györfi, 2001: 49). Може да се предположи, че отбелязаното в случая е продукт на лични непосредствени впечатления на етнографа от дейността на българските градинари в Унгария.

Власите считат Добруджа за своя древна земя, защото тук някога са живели римляните, за чиито наследници те се считат. В Констанца дори има култ към Овидий, който те смятат за свой национален поет. Но според Дьорфи в Добруджа власите не са автохтонен народ, а огромният им растеж е постигнат чрез насилствена политика на Румъния към другите народи. Той счита, че първите колонисти в Добруджа са моканите/mokányok, които се преместват от Трансилвания като овчари; а кожаните/kozsánok10) са по-късни заселници, които идват в Добруджа от Сърбия и Видинско. Сред власите живеят и така наречените цинцари или куцовласи, които, като овчари от Стара планина, сезонно мигрират към Добруджа, а някои от тях са майстори занаятчии в градовете на българска Добруджа. (Györfi, 2001: 45 – 48).

Следват кратки сведения за други по-малки етнически и религиозни общности в Добруджа. Помаците са българи мюсюлмани, които „са за турците“ (Györfi, 2001: 45). Италианците в Добруджа работят в каменни и мраморни рудници и пристанища (Györfi, 2001: 48). Германците се установяват тук след 1878 г. и управляват модерни ферми в няколко села (Györfi, 2001: 48). Малоруси и липовани живеят в окръг Тулча на делтата на Дунав. Уточнява се, че районът е бил в ръцете на руснаците преди 1878 г., откогато са останали малорусите. От своя страна, липованите са религиозна общност, която се установява тук след преследвания в Русия. Сърбите и албанците живеят предимно в градовете на българска Добруджа. Гърците, като моряци, търговци и занаятчии, са се установили преди всичко в градовете. Многобройни арменци, избягали от преследванията на турците от Армения, също обитават добруджанските градове. Отлични търговци, евреите също са многобройни в Добруджа. Те принадлежат към испанските евреи – сефаради, прогонени от Испания след 1492 г. Те, подобно на гърците, арменците, турците, българите, татарите, живеят в отделни махали в добруджанските градове. Циганите, предимно мюсюлмани, са многочислени в Добруджа, те са частично уседнали, отчасти мигриращи (Györfi, 2001: 48 – 49). Дьорфи не пропуска да отбележи и унгарско присъствие в Добруджа, като пише: „Когато отидем в Добруджа, често срещаме унгарци. Нашите секей/székely ходят по цяла Варна, където работят на пристанището. Заможните хора предпочитат да наемат за прислуга девойки от секей“. Той споменава за голям имот в околностите на Силистра, закупен от унгарски заселници преди Балканската война (Györfi, 2001: 49).

В края на студията следва кратко представяне на най-важните градове в Добруджа (Констанца, Силистра, Тутракан и др.), като за някои от тях се изтъква тяхната ориенталска архитектура. Финалът откроява мястото на град Галац в унгарските външнополитически стремежи и заявява убеденост в предстоящо добро партньорство с България: „В новия собственик на Добруджа, българина, ние със сигурност ще намерим разбран, сговорчив приятел“ (Györfi, 2001: 49 – 50).

И така, студията на Ищван Дьорфи „Добруджа“ представя първото по-цялостно и систематично етнографско/историко-демографско проучване на района в унгарската наука от началото на XX в. Тя е резултат от задълбочено изследване на исторически документи, статистически данни и географски източници и съдържа ценна, многостранна информация за областта. Трудът на унгарския етнограф изгражда обобщаваща представа за Добруджа като многоетнична среда, резултат от многовековни процеси на миграции, усядане и етнокултурни взаимоотношения. Особено важни са конкретните сведения за отделните етнически, религиозни и етнографски групи. Приложеният картографски метод е приносен, с ценна етнодемографска карта, изготвена от него.11) Живеещите тук българи са показани със забележима симпатия, подчертани са доминиращото българско присъствие, културната и стопанската роля за модернизиране на района. Авторът изтъква положителните качества на българите, което е резултат от преки впечатления от дейността на българите в Унгария, както и от представи, свързани с миналото.

Дейността на Дьорфи по-съответстващо би трябвало да се разглежда в контекста на унгарските политически и културни интереси към района от началото на двадесетото столетие. Съществено е обаче, че тя съдържа важно идейно послание: Добруджа е многоетнична среда, която пази жизнени „турански“ следи: тук от далечно минало и досега обитават „турански“ народи (българи, турци, татари, гагаузи), които съхраняват своята характерна култура и своя език. И тъй като според разбиранията на етнографа живеещите в Добруджа и в Делиормана турци и татари са асимилирали средновековните кумани и печенеги, тези райони изискват още по-задълбочено проучване. Това послание предизвиква интереса на поредица от последователи, които в търсене на азиатското наследство на маджарите се насочват към „сродния“ му българския Североизток, за да обогатят с различни средства и по различен начин познанието за него. Ето защо може да се счита, че делото на Ищван Дьорфи засилва още повече заниманията с въпроси на българската провинция и полага основите на по-широко и по-разностранно унгарско-българско научно сътрудничество.

БЕЛЕЖКИ

1. Туранизмът възниква в средата на XIX в. като лингвистична теория. Той се основава на хипотеза за урало-алтайска езикова общност, която по-късно се развива в идея за етническо родство на народи с легендарна прародина Туран.

2. Негови предшественици от XIX в. в познанието за българските пространства са трудовете на художника и картографа Феликс Каниц, преводача и журналиста Бела Ерьоди и фолклориста и икономиста Адолф Щраус.

3. Повече за него: Vakarelski, 1980: 229; Szilágyi 1984; Pejkovska, 1994: 125; Peykovska, 2005:161 – 164, 167 – 169; Bartha, 2001; Paladi-Kovacs, 2015; Klinghammer, 2015; Paládi-Kovács, 2018: 46 – 49, 50 – 57.

4. Към нея принадлежат редица учени с европейско признание, родени в Карцаг, като например езиковеда Дюла Немет (Németh Gyula, 1890 – 1976 г.).

5. Dobrudza. – Vasárnapi újság, 63, évf. 39, sz. (1916, szeptember 24), 614 – 615.

6. По силата на т.нар. Букурещки мирен договор (18. 07. 1913), сложил край на Втората Балканска (Междусъюзническа) война, Южна Добруджа е присъединена към Румъния за 25 години до 1940 г.

7. По същото това време български учени, от една страна, а от друга – румънски, подготвят с научни аргументи действията на политиците (Petrov, 1994).

8. Дьорфи употребява само названието „влах“/oláh.

9. Секей/секеи, секлер – субетническа група, днес национално малцинство в Румъния. Те са част от маджарската средновековна армия и заемат важно място в унгарската национална история. Съществуват хипотези за номадския им генезис, за хунски (аварски, булгарски и пр.) произход.

10. Думата „кожан“/kozsán като фамилно име се среща при секлерите от Буковина, където живеят и мокани. Вероятно това е название на някаква влашка група. Благодаря на К. Менихарт за консултацията.

11. През 1915 г. подобна карта изготвя и акад. Ст. Романски (Романски, 1915).

ЛИТЕРАТУРА

Вакарелски, Хр. (1980). Интереси и заслуги на унгарските учени към българската етнография. (Библиографски очерк). В: Българо-унгарски културни взаимоотношения. София: БАН, 219 – 232.

Маджаров, Дж. (1999). Ученият Христо Т. Вакарелски – мост между две култури. В: Българи в Унгария. Будапеща: Изследователски институт на българите в Унгария, Българско републиканско самоуправ ление, 53 – 63.

Пейковска, П. (2005). Българо-унгарски научни взаимоотношения. (XIX – средата на XX в.). София: Марин Дринов.

Петров, П. (съст. и ред.) (1994). Научна експедиция в Добруджа 1917. София: Св. Климент Охридски.

Романски, Ст. (1915). Народописна карта на нова румънска Добруджа. В: Списание на Българската академия на науките. Кн. XI, София: Държавна печатница, 33 – 113.

REFERENCES

Bartha, J. (2001). A keletkutató Györfi István. In: Györfi István. Irásai a Balkánról és Törökoraságról. Budapest: Terebess Kiadó, 5 – 10.

Györfi, I. (1916). Magyarország régi balkáni birtokai. In: Földrajzi Közlemények. Budapest, 1916, évfolyam XLIV, kötet 1. füzet, 19 – 37.

Györfi, I. (1916а). Dobrudzsa. In: Földrajzi Közlemények. Budapest, 1916. évfolyam XLIV, kötet 7, füzet, 390 – 405.

Györfi, I. (2001). Irásai a Balkánról és Törökoraságról. Budapest: Terebess Kiadó.

Klinghammer, I. (2015). Tudomány – politika – térkép. Györffy István balkáni és törökországi néprajzi térképezése. In: Külügyi szemle, 14. évfolyam 4 sz., 2015, 141 – 147.

Madzharov, Dzs. (1999). Ucheniyat Hristo Т. Vakarelski – most mezhdu dve kulturi. In: Balgari v Ungariya. Budapest: Izsledovatelski institute na balgarite v Ungariya, Balgarsko republikansko samoupravlenie, 53 – 63.

Paládi-Kovács, A. (2015). Györffy István, Dobrudzsa és Kis-Ázsia magyar kutatója. In: A Jászkunság tudósai 2. Szolnok: Jász-Nagykun-Szolnok Megyei Tudományos Egyesület, 73 – 79.

Paládi-Kovács, A. (2018). Magyar népkutatás 20 században. Budapest: L’Harmattan.

Pejkovska, P. (1994). The Effect of Politics on Bulgarian-Hungarian Cultural Relations 1880 – 194. In: Bulgarian Historical Review, 1994, № 2, 121 – 130.

Peykovska, P. (2005). Balgaro-ungarski nauchni vzaimootnosheniya. (XIX – sredata na XX v.). Sofia: АI „Маrin Drinov“.

Petrov, P. (sast. I red.) (1994). Nаuchna ekspeditsiya v Dobrudzha 1917. Sofia: UI „Sv. Kliment Оhridski“.

Romanski, St. (1915). Narodopisna karta na nova rumanska Dobrudzha. V: Spisanie na Balgarskata akademiya na naukite. Кn. XI, Sofia: Darzhavna pechatnitsa, 33 – 113.

Szilágyi, M. (1984). Györffy István tevékenysége a Néprajzi Múzeumban. In: Ethnographia, XCV. (1984) №4, 577 – 605.

Vakarelski, Hr. (1980). Interesi i zaslugi na ungarski ucheni kam balgarskata etnografiya. (Bibliografski ocherk). V: Balgaro-ungarski kulturni vzaimootnosheniya. Sofia: BAN, 219 – 232.