Българският диалектен език днес, поради промени от извънезиков характер, се открива във и извън държавните граници на Р България в трите историко-географски области: Мизия, Тракия и Македония. Той има оригинална самобитност: през ІХ в. е класически славянски език, а сега – екзотичен балкански език, характеризиращ се при имената вече с безпадежност, с богато членуване, с аналитично образуване на степените за сравнение, с удвояване на допълнението и др.; при глагола – със заместване на инфинитива с да-конструкция, с аналитично образуване на бъдеще време с частици и др. Тези граматични черти (с незначителни изключения) са характерни за всички диалекти и върху тях се изгражда спецификата на българския език като единствен славянобалкански език в света. Тази характеристика е потвърдена и от стотици чуждестранни изследователи.

В областта на фонетиката и лексиката обаче разликите между диалектите са по-съществени и върху тях преди всичко се извършва диалектната делитба.

От особеностите с класификационен характер за българските говори (поради невъзможност тук да бъдат изчерпени изцяло) ще бъдат посочени само най-ярките, известни в диалектоложката литература като диагностиращи. Под диагностиращи черти (срв. диагноза в най-широкия смисъл на думата) се разбират онези типични и оригинални белези на даден диалект, които веднага се хвърлят в очи у носителите на другите съседни диалекти или на книжовния език като силно отличаващи се, и въз основа на тях веднага може да се определи по-тесният или по-широк обхват на региона, където те съществуват. Примерите, които се привеждат тук, са подбрани преди всичко въз основа на тези белези.

Най-голямата равномерна делитба на българското езиково землище на две големи части – източна и западна – се извършва на основата на застъпниците на старобългарската ятова гласна, отбелязвана като э и звучаща като много широко е – ê или ’ä. Този неин стар изговор пред твърда съгласна или сричка с непредна гласна като звук, среден между е и а, липсващ днес в книжовния език, е запазен частично най-вече на Изток. Във вертикална посока, като се започне от устието на р. Вит при Дунав и се стигне чак до Солун, се откриват говори на селища, които, ако бъдат свързани с успоредни помежду им линии (изоглоси), винаги ще разделят територията на българския език на две части: източна – с широки рефлекси ’а и ê/’ä на э (б’ал, бềл) и западна – с тесен рефлекс е на э (бел). Броят на тези изоглоси се увеличава от различните рефлекси в разните позиции на сегашните застъпници на э – пред мека съгласна или сричка с предна гласна (гол’àми, голềми, голѐми), в съседство с шушкави съгласни (гр’àшка, грềшка, грѐшка); в края на думата (добр’à, добрề, добрѐ) и пр.

Всички разнородни успоредни линии от устието на р. Вит до Солун образуват цял сноп от изоглоси, който се нарича ятов изоглосен пояс. На места ареалът, оформен от този пояс, се отнася до площ, достигаща дори 100 км, затова на разглежданата зона трябва да се гледа като на цяла и нова – трета (самостоятелна) зона (област). Ятовата граница на лингвогеографската карта, в този смисъл, не е една-единствена изоглоса, която дели езиковата територия на две половини, а по-широко лингвогеографско пространство, отразяващо плавния преход на източнобългарското наречие към западното (или обратно). В ятовия изоглосен пояс се намират изцяло (или с определени части) такива диалекти като белослатинско-плевенския, тетевенския, ботевградския, пирдопския, панагюрския, елинпелинския, ихтиманския, чепинския, разложкия, бабяшкия, гоцеделчевския, петричкия, серския и солунския говор). В това пространство (и покрай него) се откриват със същата посока (север – юг) и други успоредни разделителни линии, но на други диалектни явления, напр. запазването или изпадането на ъ в облиците дъно//дно (от старобългарския период); мястото на ударението във формите йайцà//йàйца (от среднобългарския период); отсъствието или наличието на лабиализация във формите жив – жув (от новобългарския период) и т.н. Това по-голямо пространство от изоглоси, в което се включва и ятовата изоглосна зона, образува вече много широката централнобългарска изоглосна област, която също дели Изтока от Запада. Широк архаичен рефлекс на э като ’ä е запазен и в българските говори от Крайния югозапад в Албания (Корчанско), а също така и в писмени паметници от XVI в. в Костурско, което е свидетелство, че ятовата (и централнобългарска) изоглосна област след Солунско е завивала силно на югозапад и е обхващала в ареала си българските говори, разположени на територията на днешна Албания. Така на отделни места в големия западнобългарски екав масив се появяват „оазиси“ от източни якави или широкоекави (’а и ê) форми, както и обратно, на изток, макар и рядко, пак островно – западни форми (с е). Тази констатация е свидетелство за единството на българския език в миналото и днес.

Източнобългарски говори

Откриват се на изток от ятовия изоглосен пояс и обхващат пространството, обградено от Дунав на север, Черно море на изток и редица райони от Бяло море на юг.

Делят се на няколко групи, по-значителни от които са североизточните и югоизточните диалекти.

Североизточни диалекти

И географски, и езиково биват няколко вида, но основните са представени от два ареала – мизийския и балканския.

Мизийски (или източномизийски) говори

Разпростират се в Източна Мизия, т.е. в Дунавската равнина на изток от Янтра, на юг от Дунав и на север от Стара планина. Българското северно Черноморие е най-източната им граница. Макар че са архаични, в резултат на експанзията на по-будното и енергично балканско население, слязло в равнината през ХІХ и ХХ в. и смесило се с автохтонното (хърцойско), голяма част от тях са загубили редица свои особености и сега вече биха могли да бъдат разглеждани като мизийско-балкански, или дори още по-общо, като смесени североизточни диалекти.

От тях добре са съхранени три мизийски диалекта, доста близки по-между си: шуменският (или плиско-преславският, в т.ч. и съртският в Провадийско), гребенският – в Тутраканско, Силистренско и донякъде в Русенско, и капанският – в Разградско. Тези говори са налице и в Северна Добруджа (днес вече в Румъния).

Балкански говори

Разпростират се в обширния Старопланински и Средногорски ареал. Заради ударената членна форма -ът (-ъ, -а, -ê), тип вратъ и др., и неударената: л’àба цялото наречие носи името ът-диалект. От тази област (Сопот, Калофер, Копривщица и др.) през епохата на Възраждането произхожда значителна част от най-големите български писатели – създатели на книжовния новобългарски език.

Балканските говори се подразделят на няколко подговора: централен балкански (или габровско-ловешко-троянски); котелско-еленско-дряновски; пирдопски; панагюрски; тетевенски; подбалкански.

Югоизточни (рупски) говори

Заемат Тракийската равнина на юг от подбалканските говори и достигат отчасти до Бяло море. На изток се простират до Черно море; на запад някои ареали (западнорупските) се включват в ятовия изоглосен пояс. Обхващат Северна Странджа (в Р България) и Южна Странджа (сега в Турция), Горна Тракия (Маришката низина в Р България), Долна (сега Турска и Гръцка) Тракия; по-големия дял от Родопската област (в Р България); малка част от южните Родопи (сега в Гърция). Независимо от силното диалектно членение, дължащо се на разнообразния релеф и на сложната историческа съдба – насилствени масови помохамеданчвания, всички те имат общи особености, въз основа на които се изгражда тяхното единство: голямо количество меки съгласни, в това число и меки шушкави (ж’, ч’, ш’); запазена беззвучна съгласна х (h); лабиализация на и в ’у; отметнато ударение; множество съхранени падежни облици; окончание -ъх вм. -ох в 1 л. ед.ч. мин.св.вр.; умалителни форми при имената; повторителни глаголи с наставка -ицам и т.н.

Източни рупски говори

Простират се в Странджа (Българска и Турска); Тракия (Българска и сега Турска и Гръцка). В равнината местното население силно се е смесило със загорци (според някои изследователи – преселници от Мизия), с носители на подбалкански говори и с др. Източнорупските говори са два вида: странджански и тракийски.

Странджански говор

Простира се на север в българската част на Странджа и на юг – в турската. Насилствено изселените носители на южностранджанските говори след войните на Балканите днес живеят на различни места в Източна България. В България странджанският говор бива източен – в Тракия и западен – в Сакар. Западният е известен по-скоро като грудовски или факѝйски (по името на средищното селище в района – Факѝя). И той е разделен на две части – в България и в Турция. За него се допуска, че има югозападнобългарски преселнически характер.

Тракийски говори

Те са многобройни и разнотипни. Автохтонните тракийски диалекти са близки до родопските, но не са толкова архаични – те отразяват по-късен етап от тяхното общо развитие. Представени са от два типа: северен – в България: Първомайско, Хасковско, Свиленградско, и южен – в Беломорска Тракия, носителите от която са насилствено прогонени в началото на ХХ в. след войните и са се преселили в различни части на Източна България.

На Малоазиатския бряг на Мраморно море е имало около 20 български села, населението на които е било насилствено изселено в България след войните в началото на ХХ век. Говорът на малоазийските българи общо взето е от тракийски тип.

Среднорупски (родопски) говори

Простират се в Родопите. Запазили са архаични и самобитни особености. Според редица изследователи диалектите образуват самостоятелно трето голямо българско наречие от ранга на североизточното и западното българско.

Във фонетично отношение повечето от говорите притежават широките гласни ê и ô, които не са особеност на книжовния език. Широкото ê (или ä), както вече се спомена, е със запазен гласеж на старобългарския э и напомня съвременното „блеещо“ произношение на английското e в думата camping (caemping), а широкото ô, звук, среден между о и а – на френското широко о в думата hôtel. От историческа гледна точка, диагностираща черта за тези диалекти е съвпадението на четирите старобългарски гласни ь, от ъ, своя ©, ť страна, една вт на едниорична мест ероваа вторично гласна се изяснявасно, дъш, в ô (л’ồсно, п’ът, мъ дôш, ̀ка), п’ôт’, която, мồка), на трети, след стесняване на ô, преминава в о (л’òсно, дош, п’от’, мòка), на четвърти ъ2 рефлектира в а (л’àсно, даш, п’ат’, мàка). Любопитна особеност за някои говори е преходът о  а вън от ударение, напомнящ руския акавизъм (гòра, но гарѝца), а също така и привидното пълногласие (вретѐно  варетѐно). В морфологично отношение, оригинална черта представлява тройното членуване на имената в зависимост от „отдалечеността“ на предмета или принадлежността му към определен клас – с елементи: -с, -н, -т (главàса – главàна – главàта и т.н.) Обобщаването на формите с -н (главàна, мажồн, детѐно), а не с -т днес, говори за собствен „родопски“ път на развитие, различен от книжовния. В сравнение с другите български говори количеството от съхранени стари падежни форми тук е най-голямо. Лексикално, родопските говори пазят също архаична общославянска лексика: пòдзим (есен), кутрѝ (който) и т.н.

Делят се на множество диалекти и поддиалекти като смолянски (централен родопски) говор; широколъшки говор; хвойненски говор (или говорът на областта Ропката; златоградски; павликянски говор на българите католици в Пловдивско и Свищовско – стари преселници от Родопите; тихомирски; девесилски говор (Крумовградско.

Западнорупски говори от южната част на ятовата изоглосна зона Представляват естествено продължение на родопските говори на запад (по долните поречия на Места и Струма в България и Гърция). Като се изключи зиляховският говор (э > е), всички останали говори (в Разложко, Гоцеделчевско, Драмско, Валовищко, Сярско) в различни позиции имат широки застъпници на э като ’а или ê под ударение.

Солунският говор е най-представителният и най-архаичният югоизточнобългарски диалект от западнорупски тип в ятовата зона. С широките си рефлекси на э, със следите от назализъм – зъмп (зъб), дъмп (дъб) и общия застъпник на э и ÿ (бѐл, хлêп и йêгне, пулềна, жềба, чềша) той несъмнено е родина на Кирило-Методиевия старобългарски език. Изследван е многократно от наши и чужди учени въз основа на диалектите на трите села – Сухо, Зарово и Висока. Това е т.нар. солунски говор (в тесния смисъл на думата). Тъй като много от неговите старинни особености се откриват на юг – в Странджа, Родопите, а дори и в Корчанско, Албания, под солунски говор (в широкия смисъл на думата) – според редица учени – трябва да се разбира цялата южнобългарска говорна област: на изток до Цариград (Истанбул) и на запад – до Корча.

Други западнорупски диалекти от южната част на ятовата изоглосна зона са драмско-серски; гоцеделчевски; разложки; бабяшки.

Западнобългарски говори

Най-общо се откриват на запад от ятовия изоглосен пояс и имат е рефлекс от э: бѐл – бềли – бѐли. Те обхващат пространството, обградено от р. Дунав – на север; долината на р. Българска Морава и албанските планини – на запад; езерния район в южната част на географската област Македония – на юг. Всички те имат слаба редукция на неударените широки гласни или въобще не я познават; повечето от тях превръщат меките т’ и д’ в к’’ и г’’ (цвѐк’’е, грòзг’’е); палаталните съгласни са малко на брой - л’’, н’’, к’’ и г’’, но са силно меки. Делят се на два големи дяла: северозападен и югозападен.

Северозападни диалекти

Географски и езиково са няколко вида, но основните са два: същински (или западномизийски) и крайни северозападни.

Същинските (или западномизийските) говори от своя страна са представени от два диалекта: белослатинско-плевенския, част от който се намира в северната половина на ятовия изоглосен пояс (и на централнобългарската изоглосна област), и от видинско-ломския говор.

Обединяваща черта за същинските северозападни говори е общият ърефлекс на старобългарските гласни ъ и © под ударение (сън и зъп), т.е. това са ъ-говори, за разлика от други западни говори, които имат предимно по два рефлекса: крайните северозападни -ъ (сън) и -у (зуб), и югозападните -о (сон) и -а (зап). Втора обща черта са единствените застъпници на праславянските съчетания tj и dj като шт (къ̀шта) и жд (вѐжди).

Крайни северозападни говори

Простират се върху ареалите, очертани от двете страни на днешната българо-сръбска и македоно-сръбска държавна граница. Подразделят се на две части: а) погранични (у < ©) говори в Белоградчишко, Трънско, Брезнишко (у нас), Кривопаланско, Кумановско, Тетовско (Р Македония) и Царибродско (Димитровградско) и Босилеградско (Р Сърбия) и б) моравски (у)-говори по поречието на р. Българска (Южна) Морава (Р Сърбия). Критериите за отнасянето на тези говори към крайните северозападни диалекти са единствено лингвистични. Всички те се обединяват в единство въз основа на типични фонетични, акцентни и особено граматични черти: наличие на характерната за българската фонетика ерова гласна ъ: сън, дъш, бъ̀чва, тъ̀мно, лъ̀жем, дъскà, òстър, свѐкър, стàръц, петъ̀л; окситонно ударение, нехарактерно за сръбски, в случаи като: женà, главà, винò, детѐ, кроснò, момчѐ, сребрò, челò, моѐ, твоѐ, дойъ̀т, кройъ̀т, видѐх, расказàх, минàл, ходѝл, билѝ. Най-съществената морфологична черта, по която тези говори рязко се отличават от сръбския език, е аналитизмът на именната им система и въобще аналитизмът на целия граматичен строй. Докато в сръбски седемпадежната деклинация е добре запазена, в крайните северозападни говори тя е разрушена, така както в целокупния български език, т.е. свежда се само до отделни падежни остатъци. За сметка на безпадежната морфология и безпадежния синтаксис тези диалекти на българския език са развили основната категория определеност (отново нехарактерна за сръбски), изразяваща се в поява на членна морфема (на места членът е дори троен, какъвто е в Родопите и на запад от р. Вардар). В крайния Северозапад членната морфема при имената от м.р. ед.ч. е -ът (човѐкът) ; -та – при имената от ж.р. ед.ч. (женàта); -то при имената от ср.р. ед.ч. (челòто); -те при имената за мн.ч. за м. и ж.р. основно (мужѐте, женѐте) и -та за ср. р. (селàта).

В районите с троен член освен членна морфема с елемент -т са налице и облици с -в елемент (тип човѐкъв, женàва, детѐво) и с -н (тип човѐкън, женàна, детѐно). Докато българската граматична система е свързана с идентичностната същност на диалектите, с техния център, сръбските елементи се отнасят до тяхната периферия, до отделни елементи, срвн. обликът мòжемо, при който става дума за едно-единствено лице (първо) и едноединствено число (множествено).

Ако се отиде по-нататък, ще достигнем само до трите основни глаголни времена в сръбски (тук не се имат предвид някои остатъци от другите времена) и до деветте времена в българските диалекти. Прибавим ли и деветте български времена на преизказното наклонение, общото им число ще достигне до седемнадесет-осемнадесет – такова каквото е за целокупния български език, т.е. за почти всички български диалекти. С една дума, българският език е единственият славянобалкански език в света и всичките му диалекти споделят фундаменталните му граматични особености, които имат уникален характер.

От крайните северозападни говори най-самобитен е трънският. В Северна Македония описаният по-горе тип говор продължава в Кривопаланско, Кратовско, Скопско-Църногорско, Тетовско и Кумановско. И в Западните покрайнини диалектите са от същия тип, т.е. те са продължение на ареала от сегашната територия на българската държава: царибродският (димитровградският) – от Западнософийско и Годечко; босилеградският – от Кюстендилско.

Югозападни говори

Разпростират се в Р България по високите западнобългарски полета на юг от Стара планина и Витоша. Обхващат редица диалекти от Пиринския край (без неврокопския (гоцеделчевския), който е източен по тип от ятовата изоглосна област) и продължават ареалите си във Вардарска и Беломорска (Егейска) Македония на запад от Солун. Югозападните говори с участието на книжовници от тези краища са взели важно участие в първия етап от създаването на новобългарския книжовен език през епохата на Българското възраждане (Отец Паисий, К. и Д. Миладинови, К. Шапкарев и мн. др.) Подразделят се на две части: същински югозападни или централни а-говори и крайни югозападни (не-а-говори).

Същински югозападни или централни а-говори

Второто название централни е свързано със средищното географско място, което заемат (центъра) на българското езиково землище, а синонимното наименование а-говори – с общата им черта, че във всички тях рефлексът на старобългарската задна носова гласна © е а (срвн. С мàка се вàди зàп на мàш (С мъка се вади зъб на мъж). Като се изключат източнобългарските а-говори от ятовия изоглосен пояс с широки рефлекси от © и э едновременно от типа на пирдопския (б’ал, маш) и разложкия (бêл, маш), централните а-говори, макар и южнобългарски по характер, започват от Северна България – Врачанско, навлизат през Искърския пролом в Южна и широко се разстилат в Източнософийско и Самоковско, след което обхващат долината на Горна Струма и преливат също много нашироко в Р Македония в Източната и Средищната част, от двете страни на р. Вардар. Тези а < © говори от всички страни са заобиколени от не-а-говори, поради което и лингвистично, а не само географски, са наречени централни. Югозападните говори, общо взето, не познават (или слабо познават) редукцията на широките гласни в тесни, т.е. имат „чиста“ фонетика, такава каквато е в съвременния български книжовен език. От своя страна, централните а-говори се подразделят на две части по отношение на застъпника на ъ в коренна сричка (дъш, сън). В северната част на ареала той е а (даш, сан): Южноврачанско, Свогенско, Западноботевградско, Източнософийско (Елинпелинско), Самоковско, а в южната – о (дош, сон): Дупнишко, Кюстендилско, Благоевградско, Петричко (в България); Делчевско, Струмишко, Щипско, Велешко, Прилепско, Битолско (в Р Македония).

Крайни югозападни, или не-а-говори

В миналото тези архаични диалекти са били от югоизточен тип (срвн. и досега запазените говори с редица източни особености в Костурско и Корчанско), но по-късно са изпитали влиянието на югозападните а-говори и днес имат смесен характер (вече с преобладаващо западни черти). Крайните югозападни диалекти обграждат централните а-говори от юг и запад. В зависимост от това се подразделят на две групи: южна и западна.

а) Южната се открива предимно в Гърция и отчасти в Р Македония и Албания. Започва от Западносолунско и Ениджевардарско, преминава през Кукушко, Воденско, Южнолеринско, а оттам завива към Кайлярско и Костурско. По-голямата част от нея е представена от ъ-говори (т.е. © > ъ): Ениджевардарско, Воденско, Кукушко, Южнолеринско, Преспанско. Към нея се отнася и гевгелийският ъ-говор в Р Македония. Всички заедно имат облици от типа на книжовните: мъж, път, зъп. В различните села на Костурско, Кайлярско и Преспанско, освен формите с ъ, могат да се открият и такива с остатъци от назализъм с различна вокална основа: ъ (зъмп, мънш); с â (зâмп, мâнш); с л (злмп, млнш), дори и с а (замп, манш). Без остатъци от назализъм (само с орални гласни) в Костурско и Преспанско има облици с л (злп, млш); с а (зап, маш); с â (зâп, мâш) и др. Застъпниците на старобългарската предна носова гласна () като -ем, -ен също са представени в костурските форми с остатъчен назализъм (ѐрембица, говѐндо, ензѝк). Своеобразно съхранената назалност е налице и в съседния изключително архаичен корчански говор в Албания в селата Бобощица и Дреновяне (дàмбо, зòмби, кандѐла – за © и гр’äнда, з’äнт, йäндро – за ). Образец: Свà èсти шамùйа от стò и пендèсе годыне. (Това е кърпа от сто и петдесет години). Този диалект от крайния югозапад е запазил дори „източнобългарския” (всъщност старобългарски) общ изговор на э и ÿ като широка гласна ’ä (=ê) във всяка ударена позиция (б’ä̀л, в’ä̀ра, дв’ä̀ , н’ä̀шчо – за э и йä̀гне, йä̀йце, жä̀ба, жä̀би – за ÿ) . Този факт от Корчанско (а и от Солунско и Родопите на изток) е едно от най-сигурните доказателства за българския етнически характер на КирилоМетодиевия език. Любопитство будят и други „източни“ черти на говора като двуфонемните застъпници шч, ждж < шт’, жд’ и лично-показателните местоимения той, тас//тази и пр. за 3 лице.

б) Западната част на крайните не-а-говори обхваща най-западния дял на Р Македония (с охридския, стружкия, дебърско-галичнишкия, реканския и гостиварския диалект); в Албания (с голобърдовския). И тези говори, по-добно на южния дял, са преди всичко ъ < © диалекти (зъп, път, мъш). Изключение от това състояние правят говорите: а) в Дебърско, където вм. ъ откриваме о (зоп, пот, мош), което навярно е получено от първоначално ồ след стесняване. Основание за това предположение ни дават най-новите проучвания на съседния голобърдовски говор в Албания, в записите за който последователно е отбелязвано ô (зôби, пôт, мôжи); и говорите на Радожда и Вевчани в Стружко и на с. Лин (в Албания), при които в зависимост от позицията, застъпниците на © са два: ề (като в Еркеч и в Тетевен), но не и след лабиална съгласна (зềби, сềбота) и след лабиална съгласна – ồ (мồш, пồт). Други „източни” черти са отразени в рефлексите на tj и dj като шт, жд (лѐшта, игрàешти ’играейки’) и в липсата на окончание -м при глаголите от 3 спр. в 1 л. (йàс ѝма; йàс йàда).

Черти на крайните северозападни и на крайните югозападни говори се откриват смесено в т.нар. гòрански говор, разположен в три държави – Албания, Косово и Р Македония.

Появата на „източни“ черти на Запад и на „западни“ на Изток не само в тези, но и във всички разгледани досега случаи е най-неопровержимото доказателство за единството на българските диалекти в техния многовековен исторически развой върху цялото езиково землище.

REFERENCES / ЛИТЕРАТУРА

BDA (2002). Obobshtavasht tom. Ch. І–ІІІ Fonetika. Aktsentologiya. Leksika. Otg. redaktor Iv. Kochev. Sofia: KIK Trud (kolektiv) [БДА (2002). Обобщаващ том. Ч. І – ІІІ Фонетика. Акцентология. Лексика. Отг. редактор Ив. Кочев. София: КИК Труд (колектив)]

Kochev, Iv. (1980). Osnovnoto dialektno delenie na balgarskiya ezik. V: Balgarski ezik [Кочев, Ив. (1980). Основното диалектно деление на българския език. В: Български език]

Karta na dialektnata delitba na balgarskiya ezik. (kolektiv). Sofia, 2014 [Карта на диалектната делитба на българския език. (колектив). София, 2014]