https://doi.org/10.53656/nat2021-5.06

Резюме. Гебер (латинизираното име на ДЖАБИР ИБН ХАЙЯН (ок. 721 – ок. 815)) e сред най-бележитите представители на химията през Средновековието. Статията, посветена на 1300-годишнината от рождението му, е опит за представяне на неговото дело като начало и фундамент на арабската алхимия, послужило като тласък и „градиво“ за бъдещата наука химия. Дадени са щрихи от неговия житиепис, оценки , характеристики, съмнения относно неговата самоличност и авторство. Разгледани са влиянията, които е изпитал, и самостойните му постижения в областта на: металознанието (сярно-живачната теория, характеристиката на всички известни метали), познаването на „тайните“ (стимулиращи трансмутацията на металите) вещества, минералните киселини, солите, химическите процеси, операции и апарати, приносът му в практическата химия, отбелязва се широтата на заниманията му. Изтъкват се рационалната и практическата насока в химическото му дело и „външният“ спиритуализъм, съхранен главно в наследената от александрийските автори терминология. Споменават се последователите му – арабски медици алхимици, отзвукът, авторитетът и влиянието му в по-нататъшното развитие на химията. В заключението се обобщават неговите заслуги за химията и в общокултурен план.

Ключови думи: история на химията; средновековна химия; арабска алхимия

Увод

Гебер се вписва в създаването и разцвета на арабоезичната наука в халифатите VІІІ – Х в. и по-специално – на медицината и химията. Арабските химици, макар и базиращи се на александрийското химическо знание, започват да го развиват самостойно и припознавайки химията като „своя“ област, вместо гръко-египетското название „химия“ започват да използват названието „алхимия“. „Под алхимия се разбирал комплексът химически знания, натрупани от арабите и техните предшественици. Това название престава да се употребява едва към началото на ХVІІІ в.... От ХІІІ в. под „алхимия“ започва да се разбира изкуството на превръщането на неблагородните метали в злато с помощта на философския камък“ (Figurovski 1969). Възприетото чрез сирийските лекари, а също чрез разпространяващите се ереси и култове по-старо и късноантично знание, както и постигнатото от самите тях (арабите) знание, преминава, по силата на промените в политическа карта на тогавашния свят и съпътстващия ги културен трансфер, в Западна Европа, „налива“ основите на европейската култура и подготвя бъдещото развитие на европейската наука. Така че арабската алхимия е послужила като „катализатор“ (Reihen 1963), който довежда до епоха на открития в Европа, а алхимикът Гебер е в началото на поредицата арабски учени асимилатори на гръко-източната култура, предаващи я на Западна Европа, и е най-известният от тях медик алхимик, „обединяващ в себе си, според преданието, цялото химическо знание на своето време“ (Djua 1975).

Главно място в алхимията, както е известно, заема: учението за металите, тяхното получаване и пречистване; за металните сплави; за трансмутацията на металите. От Аристотеловото разбиране за стихиите качества (огън и вода, въздух и земя , носители на топлина и хлад, сухост и влажност, присъщи на всички вещества и по двойки противоположни, при което количественото изменение на едно от качествата, води към превръщане в други стихии) изкристализира представата за възможността за превръщане на едни вещества в други, респективно – на едни метали в други и в частност – на неблагородните в благородни. Тази представа става основа и стимул на онова страстно целенасочено, достигащо до маниакалност търсене на възможности за превръщането на металите, и най-вече на несъвършените неблагородни в съвършени – благородни, занимаващо химиците повече от хилядолетие, в което участва и Гебер.

Личност, житейски път, общо представяне

Прочут, славен, обвеян с мистика е средновековният учен с латинизираното име Гебер. Недостатъчни, несигурни и разноречиви са сведенията за личността и житейския му път.

Посочван е с имената: Абу Муса Джабер бен Хоайян ес Куфу (Donev 1970); Абу Мусса Джабир (Dimitrova 2003), Джабир ибн Хайян (Figurovski 1969; Sovolyov 1983), Джебир или Джафар (Djua 1975). Считан е за митично име (Djua 1975), допуска се и объркването му с неговия ученик Шабир (Djua 1975) и др. съзвучни имена (Figurovski 1969).

Според едни е роден в Туса (Туси, Туза) – Персия (Figurovski 1969), според други – в Харан (Donev 1970). Някои считат, че е от знатен персийски род (Donev 1970), други, че е от родители гърци и по-късно приема исляма (Donev 1970; Dimitrova 2003).

Почти всички приемат, че е живял VІІІ – ІХ в., но допускат, че годините 721– 815 може би не са съвсем точни.

Има твърдения, че е сабинянин, т.е. сред тези, които почитат звездите, пишат, че получава образованието си в Куфа – Месопотамия (Figurovski 1969), а може би в Университета в Кордова (Donev 1970) и тогава се „обръща“ в мохамеданската вяра (Dimitrova 2003). Посочват го като един от първите арабски лекари, също – като преподавател в академията в Севиля, родоначалник на арабската алхимия в Испания, където пребивава в много градове (Donev 1970), може би ... поради страх за живота си (Donev 1970).

Възхищава с голямото си книжовно творчество – „петстотинте“ си съчинения (Donev 1970), с притежанието на огромен обем знание, с разностранността си – занимава се с философия, физика, филология, а и с... военно дело, освен по медицина и алхимия му се приписват съчинения и по математика (Figurovski 1969). Определят го като „велик майстор на изкуството да се прави злато и сребро“ (Донев 1970), като „баща“ на алхимията (Dimitrova 2003), обединяващ в себе си „цялата химическа наука“ (Djua 1975), „крал на знанието“ (Apostolov 1998), в същото време... без особен блясък на оригиналност (Djua 1975), но признат от медиевисти – историци на химията за най-големия арабски алхимик (Rabinovich 1980).

При все че, както изглежда, е избягвал публичността, несъмнено е сподирян в дълголетието си (721-815 г.!), а и в посмъртното си дълголетие от голямата слава на знаменитост в науката.

Вероятно това е причина и за друга една мистерия (освен тази, поради неяснотите около личността и живота му) – трактати на латински език с неговото име се датират от изследователите ХІІІ – ХІV в., дори и по-късно, т.е. векове след смъртта му (Djua 1975; Rabinovich 1980). Действителният или действителните автори, вероятно разчитащи за успеха на своите трудове на огромния авторитет на Гебер, държащи на съпричастност с алхимическата традиция, е (са) наречени ПсевдоГебер. Както обяснява Рабинович, алхимическата рецепта в голямата си част е известно наследено знание и умение и само малко е онова, което е ново, което се добавя от конкретния автор, който търси опора в традицията иначе сам би бил несигурен, необходим му е авторитетът на професионалната общност към която да се причисли. Ето защо не е чудно, че се появяват имена като псевдоДемокрит, псевдоАристотел, псевдоГебер..., които чрез гръмкото име „включват себе си в редицата на великите“ (Rabinovich 1979). А освен това през ХІV – XVІ се съставят голямо количество алхимически книги – коментари и компилации (Figurovski 1969), така че в съчиненията на ПсевдоГебер вероятно има много от Геберовото наследство.

Научна и приложно-практическа дейност

Знание за металите и минералите

Съдържанието на съчиненията, приписвани на Гебер: тези на латински език: „Сбор от съвършенства или учение за високото изкуство на облагородяване на металите“ (Summa perfectionis); „Книга за изследване и облагородяване на металите“ (Liber de investigatione perfectionis), а също „Книга за философските пещи“ (Liber fornacum) и др. и на ръкописа на арабски език, намерен през ХХ в. (заедно с ръкописа „Книга за отровите“) в библиотеките на Кайро и Истанбул: „Книга на 70-те“, т.е. със 70 глави, показва, че в центъра на вниманието на този учен са металите и възможностите за тяхното превръщане.

В разработването на теорията за металите Гебер очевидно изпитва влияние по две линии – от Изтока и от Древна Елада. Изглежда, че той е повлиян от лансираната в трудовете на индийските и китайските философи и някои александрийски автори представа за двете съставни части (елементи) на металите: сярата и живака (Figurovski 1969), което го подтиква към разработване на сярно-живачната теория – най-основното, най-главното в неговото научно дело. В нея на сярата и живака се гледа символически – сярата като принцип на горливостта, живакът (със своя блясък) като принцип на металността; те не са просто сяра и живак, а „философска сяра“ и „философски живак“– съответно „баща“ и „майка“ на металите, които от единия родител, наследяват изменчивостта и горливостта, а от другия родител – твърдостта, блясъка, топимостта; живакът е „въздигнат в ранг“ на „майка“, „душа“ на метала (Figurovski 1969; Rabinovich 1980).

Според Гебер металосъздаването, като природен процес, започва с кондензирането в земята на сухите изпарения, което води до образуването на сяра, и на мокрите изпарения, което води до образуването на живак, продължава със съединяването на сярата и живака под действието на земната топлина в различни отношения и завършва с пораждането на 7-те метала (злато, сребро, желязо, калай, олово, живак, мед). Това е процес, несравним по продължителност с човешкия живот, бавен и труден. Златото е най-съвършеният метал и се образува най-трудно, като напълно чиста сяра и живак се съединят в най-благоприятно съотношение. Творецът химик обаче счита за възможно този процес да бъде ускорен в изкуствени условия при висока температура и ако се добави в сместа от сяра и живак някакъв „медикамент“, който „лекува“ несъвършенството на метала, като помага за свързването на сярата и живака в необходимото съотношение. Тези медикаменти Гебер степенува в три по-рядъка по тяхната способност да въздействат на процеса на „ставането“ на благородните метали. От най-висш порядък е т.нар. „еликсир“. Добавянето на висока доза от еликсира към неблагородни метали, причинявайки изменяне на съотношението на живака и сярата в тях, също е начин за получаването на злато и сребро. Най-лесно става превръщането на оловото в сребро и злато. Гебер е убеден в голямата „превръщаща“ сила на 4-те „духа“, т.е. вещества, способни да сублимират: сяра, арсен, живак, нишадър, вещества, прилагани в „тайната наука“ на александрийците за превръщането на металите, а именно химични съединения на посочените сяра и арсен, а така също и на антимона. Най-важен обаче е живакът – „коренът на всички вещества“ . Златото според Гебер е чист живак с малка добавка на сяра (Rabinovich 1979; Figurovski 1969).

В теорията за образуването на металите се открива и влияние, идващо от Аристотел. От древния учен Гебер наследява разбирането за възникването на металите и минералите в земята, а също – учението за 4-те елемента. Аристотеловата „Физика“, която е обща теория на природата, има за свой предмет свойствата, качествата на тези елементи или природни стихии – огъня, въздуха, водата и земята (Radev 1988). Всъщност това е старото натурфилософско схващане за качествата стихии, изложено от елинския мислител, което на по-късен етап преминава трансформирано у арабските мислители и „подхранва“ техния реализъм и рационализъм (Radev 1989). Споменатите 4 елемента – първооснови, стихии, наследени от древните, преминават у Гебер трансформирани в двата първоелемента – сяра и живак. Освен това, както беше вече посочено, от Аристотеловото учение за 4-те елемента или стихии качества логично произтича внушението за възможността едни вещества да се превръщат в други (защото количественото изменение на едно от свойствата на стихията може да доведе до превръщането є в друга стихия), съответно – едни метали да се превръщат в други и в частност неблагородните – в благородни). Средновековният изследовател на металите обаче не може да бъде напълно удовлетворен от учението на древния корифей, защото 4-те стихии качества не са достатъчни за обясняване всички качества на металите – например ковкост, блясък (Figurovski 1979).

Гебер дава подробно описание на сярата и на живака, както и на всеки от 7-те метала поотделно: злато, сребро, мед, желязо, калай, олово и живак, но вместо живак към металите той отнася (NB!) стъклото. Отделя внимание и на минералите (Rabinovich 1980). Прави впечатление, че характеризирането на сярата и живака е рационално, макар че в отделни моменти е спиритуалистично или поне със спиритуалистични изрази. Например определя сярата като единородно вещество с много здрав състав, чиято материя е мазна, а мазнината є не може да се отдели с проста дестилация... и пр., но в същото време, заявява, че тя при нагряване „като че ли изчезва“; „летяща е като дух“. Следва отново рационален извод от практически опит – ако метал се нагрява със сяра, той силно се увеличава на тегло. Прави се обобщение, че всички метали могат да се съединяват със сярата с изключение на златото. Сярата определя като „черно тяло“, може би защото иска да изтъкне, че тя сама не може да превърне живака в искрящо оцветените злато и сребро. Неговите наблюденията и практическият опит очевидно диктуват и рационалната характеристиката на другия образуващ се в земните недра, основополагащ за металообразуването елемент – живакът. Характерните му особености, че е: бързо течащ по повърхността, неприлепващ по нея и че в него всички метали с изключение на златото плуват, че се употребява за позлатяване на повърхности на разни метали, че е сроден с оловото, калая и златото, амалгамира със среброто и макар и много трудно – с медта, са представени съвсем реалистично, но се вмъква спиритуалистичният момент – с желязото може да амалгамира „само при помощта на тайно средство“.

Познаване „тайните“ вещества на александрийците

Именно тези „тайни“ средства са втората област, в която Гебер е отлично запознат. Освен със сярата, живака и всички известни тогава метали той по-знава и борави с „тайните“ вещества, които александрийските алхимици са ползвали – съединенията на арсена, сярата, антимона, а също и нишадъра (Figurovski 1979), изучил е основите, сулфатите, стипците, аурипигмента, алкохола, серистия и металния антимон, които са в „арсенала“ на александрийците (Figurovski 1969).

В латинските съчинения на, приписвани на Гебер, наречен ПсевдоГебер, се срещат много текстове за минералните киселини и солите, за химическите операции и химическото оборудване.

Много място е отделено на: сярната киселина (spiritus vitrioli) – различните начини на получаването є; на азотната киселина (aqua fortis), също и на царската вода (aqua regis), с нейното изключително свойство да въздейства на златото и да го превръща в знаменитото питейно злато (Figurovski 1969).

В тези съчинения е отразено доброто познаване на химичните операции: получаване и очистване на металите, получаване и дестилация на растителни масла, сублимация на различни вещества, дестилация на живак, прилагане на основи и сапун, операции със сублимация, нагряване в специални пещи и др. (Rabinovich 1980), което говори за богат действен практически опит в боравенето с веществата.

Описва се ползването на апарати, прилагани при различни операции, свързани с пряко нагряване, нагряване на пясъчна и на водна баня, прилагани при дестилация, изпаряване, филтруване, кристализация, извличане и сублимация, коагулация и др. (Figurovski 1969). Така че творчеството на Гебер свидетелства и за извършващо се техническо усъвършенстване, което води към по-добро опознаване на химичните съединения, а от там и към по-широко прилагане на химията за реални и полезни цели.

Практическа химия

Теоретик и технохимик, проникващ дълбоко в света на веществата, Гебер явно е и химик, близък до житейската практика. В една от 10-те последни глави на „Книга на 70-те“ описва направата на стъкло (Rabinovich 1980). Сведения от областта на практическата алхимия се дават и в „Книга за огъня и за камъка“ – точно описание на сапуна и рецепта за неговото приготвяне. В „Книга за везните“ се описва приготвяне на предпазно средство срещу огъня, което да се ползва при воюване с гръцки огън (Donev 1970). Впрочем това бойно средство се използва от Византия срещу арабите при обсаждането на Константинопол в края на VІІ и началото на VІІІ в (Bojilov & Gyuzelev 1994) за първи път и с изключителен ефект, впрочем тогава и българите се запознават с него (Nikolov 2010). Така че по времето на Гебер гръцкият огън е актуално химическо оръжие и той предлага химическо решение за защита срещу него. Това е в съответствие с цитираното по-горе твърдение, че между сферите на неговите занимания е и военното дело.

Не се разполага със сведения за лечителската му дейност, но в изследванията по история на средновековната медицина неизменно се споменава за Джабир ибн Хайян – Гебер, като един от първите арабски лекари, за неговата ерудиция и богато книжовно наследство, отразяващо: резултати от лабораторните му изследвания (Apostolov 1998), получени от него вещества – сярна киселина, сребърен нитрат, хлорен живак, спирт (Zabludovskiy 1954); осъзнаването на значението на легирането и амалгамата, окисляването на металите чрез топлина и въздух, увеличаването на теглото им при образуване на сулфид, успеха му да произведе утаена сяра, сярна киселина, азотна киселина, царска вода, амоняк, етанол (Dimitrova 2003; Multanovskiy 1961); познаването на технологията на дестилацията, сублимацията, филтрацията, редукционното топене, кристализирането (Dimitrova 2003); въведеното от него (или последователите му) лабораторно оборудване като дестилационния куб, водната баня и др. широко употребявани по-късно подобни предмети (Zabludovskiy 1954) и пр., както и заслугата му за старателно събиране и съхраняване на информация , което допринася чрез разпространяването на неговите трудове и техните преводи на латински език за развитието на медицината извън пределите на арабския свят (Ward 2008).

Рационализъм, спиритуализъм, технохимизъм, но не и мистицизъм се откриват у Гебер.

В алхимическото дело на Гебер , макар и да не е лишено от елементи на спиритуализъм, все пак водещи са рационализмът и практичността; то е чуждо на мистицизма на последователите на Хермес Трисмегистос (неговите предшественици – александрийците).

Приел идеята за превръщането на металите (по подигравателния израз на противниците є за „превръщането на бика в коза“ (Rabinovich 1979), Гебер основно я разработва в своята сярно-живачна теория, в която сярата и живакът, макар да са взети като субстанциални, духовни същности, носители: сярата – на принципа на изменчивостта и горливостта, живакът – на принципа на твърдостта, блясъка и пр., същевременно са описани като обикновените познати от практиката вещества сяра и живак , но (NB!) първата „излита като дух“ при нагряване, а на втория му е необходимо „тайно средство“, за да се амалгамира с желязото , при което амалгамирането вече се схваща като трансмутация, т.е. химическият процес преминава в друго измерение. Също така Гебер не изключва влиянието на звездите, необходимостта от особено състояние на духа на алхимика, концентриран и упорит в търсенето, така че алхимическият процес е едновременно и технохимически, и одухотворен, обясненията з а него и участващите вещества са рационални, но със спиритуалистични моменти. Този процес обаче не е базиран на мистическата магия на александрийците, не е езотеричен, а „ръкотворен“ по думите на Рабинович и макар в крайна сметка да не довежда до реализация на заветната алхимическа цел, той е свързан с натрупване на постижения и движи развитието на химията.

Така че „Джабир е химик, който все още стои здраво върху основите на “ (Донев 1970), като се има предвид по-нататъшното развитие на алхимията, което ще бъде „забулено“ в мистичната мъгла.

Фактът, че Гебер пише за важността на практическата дейност за алхимиците, както и за важността на осъществяването на опити от тях (Figurovski 1969), говори в потвърждение на гореизтъкнатото. Тези негови изказвания могат да се приемат и като призив към алхимиците да се отърсят от мистичността на александрийската алхимия и да се придържат към реалността.

Фактът, че мистици като Данцел от ХХ в. не му дават положителна характеристика, а го съжаляват като „невежествен“ (Rabinovich 1979), т.е. неспособен за мистично знание, което според тях е най-висше, отново по-твърждава неговата рационалност и практичност независимо от сянката на спиритуализма, съхранена главно в терминологията, наследена от александрийците, или в предупреждения от рода на: „...да се пази в тайна, да не се

съобщава на близките, нито на вашата жена, нито на вашите деца“ (Donev 1970) и др.

При съпоставяне съдържанията на двете може би най-известни Геберови съчинения – арабския ръкопис „Книга на 70-те“ и латинското печатно издание „Сбор от съвършенства“ (Rabinovich 1979; Figurovski 1969) правят впечатление някои различия. В първото, което с по-голяма сигурност се приема за принадлежащо на Джабир-Гебер, не се открива това възвеличаване на философския камък, така характерно за второто с автор, определян като ПсевдоГебер. В първото съчинение е включен много широк, енциклопедичен обхват въпроси – политика, теология, естествознание, което говори за рационализъм ерудиция, присъщи на академичен представител, съответно – автор, който е далече от мистицизма и ограничеността на алхимика „златоправец“.

Известно е, че неговите последователи медици, считащи се за алхимици, също са по-скоро реалисти. Между тях са: Рази/Абу Бакр, вярващ в превръщането на металите, съчетаващ атомизма с Аристотеловото учение за елементите стихии, който оставя в историята на химията първия опит за класификация на веществата. Авензоар, Абуказар, наричаният „княз на лекарите“ Ибн Сина или Авицена, отхвърлящ превръщането, също толкова „здравомислещият“ тълкувател на Аристотел – Ибн Ружд или Авероес, Абу Мансур, от чието прочуто съчинението по фармация се създава пълна картина на химическото знание през Х век (Djua 1975).

Наследството на Гебер има своя по-нататъшен отзвук, влияние и авторитет в развитието на химията. Срещат се многобройни позовавания и препратки към него от по-късни автори. Например в „Малък алхимически свод“ на Алберт Велики (Rabinovich 1980) се открива фразата: „За това можеш да узнаеш също и у Гебер“ и др. (в съгласие или в разминаване с арабския алхимик), които са по-късни добавки към това съчинение. На него се позовават и дори го повтарят и други автори, споменават го като постигнал успех в изкуството да се прави злато, цитират негови рецепти, например за приготвяне на универсална сол и пр. (Rabinovich 1980). Неговата сярно-живачна теория се приема от европейските алхимици. Философът алхимик Роджър Бейкън (ХІІІ в.) пише: „Основата на металите всъщност са живакът и сярата. Тези две начала са дали произхода на всички метали и всички минерали, които са твърде много и твърде много разнообразни“ (Sovolyov 1983). Друг английски алхимик – Артур Ди (ХVІІв.), пребивавал в руския императорски двор по времето на Михаил Романов, ползвайки се вероятно от богата алхимическа библиотека, издава книга – свод от възгледи за материята и нейните превръщания, в която обсъжда различни химически операции, като се позовава на най-видните европейски алхимици: Алберт Велики, Раймонд Лулий, Алберт Виланова, Василий Валентин и на Гебер (Figurovski 1969).

Заключение

Носител на цялото химическото знание на своето време, Гебер го освобождава от мистицизма на александрийците, развива го и го обогатява в рационална и практическа посока като теоретик и технохимик и полага основите на арабската алхимия. Живял и творил в Испания, той участва в предаването на античното и новосъздаденото арабоезично химическо и медицинско знание на Средновековна Европа .

С тези си заслуги Джабир ибн Хайян – Гебер, заема своето място в пантеона на науката като предтеча и първостроител на химията, свързващ Античността и Средновековието, обогатил с делото си две цивилизации – ислямската и християнската.

ЛИТЕРАТУРА

Апостолов, М. & Иванова, П. , 1998. История на медицината и сестринството. София: Горекс Прес.

Божилов, И., В. Гюзелев., 1999. История на Средновековна България VІІ – ХІVвек. София: Анубис.

Димитрова, З., 2003. История на фармацията. Cофия: Св. Кл. Охридски.

Джуа, М., 1975. История химии. Москва: Мир.

Донев, Д., 1970. Алхимия и химия. София: Техника.

Заблудовский, П.Е., 1954. Медицина епохи феодализма (средние века). В: Б.Д. Петров(ред). История медицины. Москва: Медгиз, 117 – 118.

Мультановский, М.П., 1961. История медицины. Москва: Государственное издательство медицинской литературы.

Рабинович, В.Л.,1979. Алхимия как феномен средневековой културы. Москва: Наука.

Рабинович, В.Л., 1980. Химические знания арабов VІІ – ХІІ вв. В: Ю.И. Соловьев(ред). Возникновение и развитие химии с древнейших времен до ХVІІ в. Москва: Наука, 196 – 200.

Радев, Р., 1988. Аристотел. София: Народна просвета.

Радев, Р., 1989. Аристотел. Историческа съдба на неговата философия. София: Кл. Охридски.

Соловьев, Ю.И., 1983. История химии. Москва: Просвещение.

Уорд, Б., 2008. История на медицината . София: София Прес ООД.

Фигуровский, Н.А., 1969. Очерк общей истории химии от древнейших времен до начала ХІХ в. Москва: Просвещение.

Фигуровский, Н.А., 1979. История химии. Москва: Просвещение.

REFERENCES

Apostolov, M. & Ivanova, P., 1998. History of medicine and nursing. Sofia: GorexPress [Іn Bulgarian]

Bojilov, І. & Giyzelev, V., 1999. History of Medieval Bulgaria VІІ – ХІV century. Sofia: Anubis [In Bulgarian]

Dimitrova, Z., 2003. History of pharmacy. Sofia: Sofia University Press [In Bulgarian]

Djua, М., 1975. History of chemistry. Moskva: Mir [In Russian]

Donev, D., 1970. Alchemistry and chemistry. Sofia: Tehnika [In Bulgarian]

Figurovski, N.А., 1969. Outlining the History of chemistry from archaic times to the beginning of the 19th century. Moskva: Prosveshtenie [In Russian]

Figurovski, N.А., 1979. History of chemistry. Moskva: Prosveshtenie [In Russian]

Multanovskiу, М.P., 1961. History of medicine. Moskva: Gosudarstvennoe izdatelstvo meditsinskoi literaturoi [In Russian]

Nikolov, G.N., 2010. Greek Fire and the Bulgarians in the Early Middle Ages. Bulgaria Mediaevalis, (1), 51 – 58 [In Bulgarian ]

Rabinovich, V.L., 1979. Alchemy as a Phenomenon of Medieval Culture. Moskva: Nauка [In Russian]

Rabinovich, V.L., 1980. Arab Chemical Knowledge . In: U. І. Solovyov (Eds). Origin and development of Chemistry from archaic times to the 17th century . Moskva: Nauka, 196 – 200 [In Russian]

Radev, R., 1988. Aristotel. Sofia: Narodna Prosveta [In Bulgarian]

Radev, R., 1989. Aristotel. Historical Fortune of his philosophy. Sofia: Sofia University Press [In Bulgarian]

Reichen, Ch.A., 1963. A history of chemistry. New York: Hawthorn Books Ins Publishers.

Solovyov, U.I., 1983. History of chemistry. Moskva: Prosveshtenie [In Russian]

Ward, B., 2008. History of medicine. Sofia: Sofia Press [Іn Bulgarian]

Zabludovskiy, P.E., 1954. Medicine during the Middle Ages. Іn: B.D. Petrov(Eds). History of medicine.Моskvа: Меdgiz, 117 – 118 [In Russian]