© AI
Philosophical Anthropology
ARTIFACTS 2. VIRTUAL AND REAL
https://doi.org/10.53656/phil2021-04-06
Abstract. In this paper I present a new dimension for philosophical and scientific analysis of artifacts as anthropogenic abiotic objects along the lines of the distinction between real and virtual. This distinction purports to replace the classical opposition material–ideal as a better way of defining what an artifact is and as one more compatible with the scientific description and explanation of artefacts. The virtual relativity of the virtual artifacts is their relatedness to local language forms as an adequate coordinate system. The real relativity of artifacts is their relatedness to local and global human life processes. The article follows empirical science as a technique of studying artifacts, and subscribes to the anthropological paradigm.
Keywords: artifact; real-virtual; culture; coordinate system; relativity
Дигиталните виртуални симулации не са фундаментално различни от всеки друг знаков феномен. Можем да приемем, че езиците, текстовете, документите и симулациите са област на виртуалното. Виртуалният момент е определим като информация. Това значи, че всеки артефакт имплицира (смислена) информация, която може да е налична в схеми и записи или да се извлече от артефакта, да се запише в аналогов или цифров вид, да се копира, пренася и анализира.
В програмната си статия Archaeology as Anthropology (Binford 1962) Луис Бинфорд предлага деление на артефактите на техномични, социотехнически и идиотехнически (ibid.: 219-220). Техномичните артефакти пряко контактуват със средата, а социотехническите са по-скоро символни, като кралската корона (ibid.). Тази малко изкуствена и неразработена схема може да се замени успешно с двойката реално – виртуално. Един сърп (техномичен артефакт) ще бъде реален артефакт, а една азбука и морален кодекс (социотехничен и идиотехничен артефакт) ще са виртуални артефакти. Единият тип е веществено-енергетичен. Другият е символичен. Към този тип артефакти трябва да отнесем и царската корона, макар че тя е осезателно веществена. Но това важи, строго казано, и за азбуките, и за писаните морални кодекси или формите на човешко поведение с морален смисъл. Ето защо идеалното не е адекватно като определение.
Виртуалното като информация не е възможно без реалното като вещество/ енергия. Всяка информация е записана и пренасяна на носители. Няма чиста информация или ‘чиста идея’ вън от физичен обект, поведение или субект. Артефактите се реализират в жизнени цикли на човешки общности. Това е реална отнесеност. Тук заменям класическите категории материално и духовно (идеално) със съвременни корелати. Днес знаем, че ‘материя’ не обхваща сферата на енергията, а ‘идея’ и ‘дух’ не обхващат символичните артефакти, неуловими са за наблюдение и са неопределени по значение.
Виртуален аспект на артефактите. Информацията е определима без енергия и вещество. Един и същ текст може да е издълбан на камък, изографисан на дърво, написан на хартия, набран на компютър или кодиран в други знаци. Една машина, като микроскопа, има план. Реално микроскопът е апарат, направен от метал, стъкло и пластмаса, но той е микроскоп с предназначението си: наблюдение на микрообекти. Той остава микроскоп и когато не работи. Машините имат планове, както и градежите: презентации, които могат да са очертани на папирус, пергамент, хартия, в компютърна програма. Една поредица от състояния на машина на Тюринг е определима без позоваване на устройството на машината, а само като комбиниране на знаци, тя е виртуална. Една лъжица от кост от халколита е разпознаваема като лъжица чрез формата си относно човешката ръка и уста: антропологични константи. Човешкото тяло е реална координатна система за идентификация на такива артефакти. Това се прави интуитивно и със здрав разум, но изисква адекватна теория, за да не се заплитаме в нерешими казуси при достатъчно сложни и неясни артефакти. Винаги разполагаме с фоновите познания за човешките тела и културните антропологични константи. Не е достатъчно типологизирането и разпознаването на влиянията.
Виртуална относителност. Артефактите от фонетичен, граматичен и графичен вид са отнесени към определени езици като координатни системи. Това е виртуална относителност. Знакът ‘Б’ е знак само в кирилската азбука. Думата ‘брат’ е дума само в някои славянски езици. Символът ‘ин-ян’ е оригинално смислен само в китайското описание на света. Митът за Афродита е разбираем в гръцката митология. Християнският храм е обясним в рамките на християнската религия. Един специфичен танц в Тракия, който символизира и възхвалява герои и владетели, е разбираем в тракийската култура. Предмети от далечното минало с неизвестен произход са с неопределена смислова идентичност.
Артефактите се отнасят взаимно един към друг и така образуват групи и серии от процеси, които се извършват с тях. Програмите в един компютър се свързват във функционални групи и процесите им на работа – във функционални серии. Всички програми се организират от операционни системи. Артефакти от една група от съседни и свързани култури може да са свързани в произхода си.
Един език, една мрежа от символи, една математическа структура или астрономически запис са виртуални структури, които могат да се копират и пренасят точно както се копира и пренася всяка информация. Те не са зависими от специфичен състав, субстрат, носител, писмена система и могат да се пренасят между различни носители и култури с друг вид записи (естествени езици, изкуствени езици, писмености, дигитални записи).
Артефактите се свеждат до физически обекти, ако в тях не се проецира смисъл, и като такива не са артефакти. Ако не се разбира или използва като уред за наблюдение, микроскопът е физически обект – метално-стъклена структура. Ако не се гледа като динамична картина, един дигитализиран филм се свежда до дълга серия елементарни единици информация – електронни импулси.
Реалните веществено-енергетични форми, като градежи, статуи, инструменти, оръжия, не могат да функционират иначе освен в своя реален вид. Самият произход на градежите и останалите артефакти е виртуален, или класически казано – ‘идеален’: хората имат идеи и представи, намерения и концепции за нещата, които правят. Ние не можем да използваме повече термина ‘идеално’, защото той реферира ненаблюдаеми феномени и е погрешен за информационните структури и процеси. Идеални в класическо разбиране са преди всичко менталните форми (мисли, представи, намерения и т.н.) Но за идеални са приемани и знаковите форми (числа, думи, образци – в Платонов смисъл). Двете серии форми са съвсем различни, несводими към една природа. Затова есенциализмът, присъстващ в категории като идеалното, не е приемлив. Всяка информация изисква носител и като такава е физическа, веществено-енергетична. Идея, мисъл или въображение изискват мозък, в който да се осъществят.
Дори в един бегъл поглед се откриват много разногласия в дефинирането и разбирането на артефактите и те създават обърквания, ако не и дезориентация. Позовавайки се на Грийн и Лемоние, Витезович пише: „Всичко около нас е технологично, и това включва не само артефактите, но и строежите, сградите, и дори естествените пейзажи, модифицирани от човешки активности“ (Vitezovich 2013, 176). Артефактите са „нашият източник за ‘четене’ на миналите животи“ (ibid.). Това са „инструментите (обекти с функционални роля), символите и/или документите“ (ibid.). Оттук следва объркващ извод: обекти като сградите не са източник за ‘четене’ на миналото. Но референцията е близка до предлаганата тук. Явно, тук акцентът не е дефиницията на артефакт, но не само тук, а и в текстовете на авторитетите, на които се позовава авторът, дефинитивни твърдения за артефактите и технологиите са лишени от строгост и обосноваване. Абсурдно е, че ‘всичко е технология’ и че светът е ‘социална конструкция’, както е в постмодерните съчинения. За щастие, има природа и сме живи.
Базовият артефакт – езикът, е локална координатна система за определяне на думи и правила за тяхното свързване в смислени изречения. Не съществува универсална лексика и граматика. ‘Универсалната граматика’ (Чомски) е твърде абстрактна и на практика от нея не могат да се извеждат специфичните граматики в тяхното многообразие. Детайлен критичен анализ съм направил във Философия на относителността (Gherdjikov 2008, 250 – 251).
Този тип координатна система е виртуална. Тя не е жива, няма биологична специфика и може да бъде симулирана виртуално. Това значи, че езиците са виртуално независими от своите оригинални носители от една езикова общност. Всеки текст на един език е разбираем в координатната система на неговата лексика и граматика. Той може да се превежда в близки и далечни езици с различна степен на точност. Днес преводи се правят от програми и изкуствен интелект. Това е виртуална относителност, транслация от една координатна система към друга. Но защо изобщо можем да превеждаме и защо някои преводи са проблематични?
Лесли Уайт в опитите си да идентифицира точно науката за културата от психологията, елиминира организмите и оставя само ‘символатите’ (символно зависимите форми, по-късно ‘артефактите’), за които предполага, че могат да се приемат за независими и взаимно определящи се в ‘клъстери’, съставляващи културите (White 1959, 232 – 233)
Но ние можем да третираме символатите в термините на техните взаимоотношения помежду им, съвсем отделно от връзката им с човешкия организъм. По този начин, например избягването на тъщата, бихме разгледали в термините на връзката му с други символати или символатни клъстери, като обичаите на брака – моногамия, полигамия, полиандрия – местоживеене на двойка след брака, разделение на труда между половете, начин на живот, вътрешна архитектура, степен на културно развитие и др. (ibid.)
Това е така. Но брачните обичаи са относителни и трябва да се адресират към определена локална култура и което се прави несъзнателно – към човешката природа. Няма начин да елиминираме хората, защото всяко поведение в рамките на обичая е зависимо от човешките локални смисли и човешката природа.
Уайт елиминира поведението като предмет на психологията. Елиминирането на човешките индивиди и поведения от анализа на артефактите трябва да елиминира и техните отношения например според обичая. Не е приемливо и едва ли е възможно да обясним артефакти като обичая без позоваване на поведения на индивиди. Тук една виртуална относителност е изолирана от реалната: отнасянето към човешките индивиди и групи. Артефактите (и според Уайт) се корелират с човешки тела и това не е психология.
Реална относителност на артефактите. Ножовете навсякъде се правят да режат, като се хващат от ръце и затова имат остриета и дръжки. Тези инструменти съществуват в огромно множество култури по целия свят. Обичаите навсякъде регулират отношения между хора в една общност или с чужденци. Преводите съществуват, защото всички езикови общности живеят в един свят. Следователно няма ‘светове’ на културите като затворени сфери. Ще избегна тук дискусията с релативисти като Томас Кун, Ричард Рорти и постмодерната вълна (аргументи и факти срещу релативизма съм формулирал другаде (Gherdjikov 2019 and others). Археолозите и културните антрополози често използват термина ‘свят’, без да го дефинират, за да означат една значима и цялостна култура. Тази употреба не носи специфична и проверима информация и трябва да се приеме за метафорична.
Няма начин артефакти от един свят да ‘прескачат’ в друг свят или живи хора, посещаващи съседни страни, да преминават в друг свят. Културите са отворени за контакти и обменят хора, символи и предмети. Всички култури са форми на живот на човешки същества и затова могат да общуват и да координират своите езици. В днешните компютърни преводи това се симулира чрез готови патерни на смислови съответствия на лексики и граматики. Те са записани в програмите за превод и в данните, които те обработват, от живи говорители на множество езици. Това е реалната относителност, чрез която текст от един език се трансдуцира в текст на друг език. Реалната относителност с координатна система човешката природа (форма) обяснява възможността за преводи.
Ние можем да възпроизведем и разберем един мъртъв език по писмените текстове, останали от него чрез разбираем човешки опит. Така е декодиран египетският език. Можем да прочетем наличните текстове, без да можем да възпроизведем речта на древните египтяни. Така един китаец може да прочете и разбере текст на японски с китайски знаци, без да разбира японски. Това е възможно, защото всички езици описват един свят, споделен между всички човешки същества.
По правило хората знаят само родните си локални езици и не са в състояние да застанат в координатната система на един чужд език, но могат да го научат, да живеят в чужда култура и така да я разберат поне схематично. Хора от различни и отдалечени култури са мигрирали и контактували помежду си още в праисторията. Ние можем да общуваме базисно с хора от близки и далечни култури и без да знаем техните езици, чрез това, че сме човешки същества. Тази реална отнесеност е глобална: живеем в един свят.
Знаците и езиците очевидно са информативни структури, които служат за комуникация: обмен на смислена информация. Информацията е ‘храна’ на живота. Тя още не е живот и още не е организация. Информацията става живо знание, когато се осмисли (или включи в жизнен процес). Артефактите са отнесени към живи (живели някога и изследващи сега) хора. Тази отнесеност е реална и дефинитивна за всеки артефакт. Не бихме могли дори да разпознаем за какво служат предметите без отнасянето към човешки същества. Само в това отнасяне те са артефакти (антропогенни форми). Така ние разбираме виртуалната относителност чрез реалната. Едната съотнася виртуални, знакови структури и има за отправна система някой локален език. Другата отнася езиците към локални форми на живот (култури) и в последна сметка – към глобалната човешката форма (природа). Езиците са вкоренени в езиков инстинкт, общ за хората, и описват един и същ свят.
Базов артефакт е езикът. Той се корени в специфичен генетичен модел, въплътен е в говорни органи и кортекс и е условие за комуникация и социално поведение (например лов и събирачество). Следват средствата за оцеляване в праисторията: каменните оръдия, контролът над огъня, копието, лъкът и стрелата като оръжия за отбрана и лов. Следват погребенията, култовете, култовите структури и ритуали. Следват първите и по същество идентични форми на земеделие и животновъдство: винаги става въпрос за обработка на земята, отглеждане на селектирани растителни и животински видове, живеене в къщи, използване на предмети на бита и фермерски инструменти с идентични функции. Всички артефакти са в една мрежа от дейности и са взаимно зависими.
Взаимната зависимост по функции и значения е обяснителна. Ако това не е така, археологът не може да разбере изчезналите култури, а културният антрополог – чуждите съвременни култури. Артефактите са свързани функционално в ‘клъстери’ (Уайт) и като цяло, затова могат да се реконструират в тези единства, но винаги с позоваване на поведения на хора – експлицитно или имплицитно. Това обяснително реконструиране е нещо различно от дигиталната реконструкция на артефакти. То е концептуално. Изненадващо, но и основните изкуства са антропологично константни. Още в дълбоката праистория намираме спонтанните прояви на изобразително и музикално творчество: рисуването по стени на пещери, флейтите от куха кост, фигурите на жени и мъже. Уседналите в селища общности и номадите създават митове, легенди, приказки, песни, танци, игри, публични забавления. Те изработват съдове и инструменти, украшения и оръжия. В градовете и държавите глобално намираме храмове, укрепени резиденции, улици и пътища, водоснабдяване, администрации, легални норми, писмености, данъчни системи.
Астрономия и математика, медицина, военно изкуство, по-късно география и история, възникват независимо и зависимо в много култури, защото работят в полза на оцеляването и експанзията на цивилизациите. Занаятите, търговията и изкуствата са още от праисторията форми на възпроизвеждане и експанзия на човешки общности. Емпиричните понятия и наблюдения са нелични, глобални и за разлика от митовете са валидни за всички култури. Те също са отнесени към човешкия опит и служат за ориентация, оцеляване и технологии. Науките са антропогенни и се създават на базата на едно и също сетивно и рационално устройство.
Заключение
Артефактите, антропогенни абиотични смислени форми, са виртуално и реално относителни. Виртуална относителност означава отнесеност на всеки виртуален артефакт към локална знакова система (език) и към други локални знакови системи (преводи между езици). Реална относителност значи отнесеност на виртуален и реален артефакт към локална култура като адекватна координатна система. В нея артефактите имат своя автентичен и оригинален смисъл. Това е локална реална относителност. Артефактите имат (могат да получат) и глобален смисъл и са относими потенциално към всякакви други култури. Това е глобална реална относителност: отнесеност към човешката форма (природа).
Реалната относителност е базова и обяснява виртуалната чрез човешката природа (форма) и антропологичните константи. Артефактите са преносими в други контексти, места и култури, в други времена. Това става чрез пренос на самите артефакти, на техни описания или миграция на общности (културна дифузия). Независимо от пътя на дифузия не е адекватно обяснението на артефактите в чужда култура като координатна система. Това е въпрос на произход, различен от въпроса за функциониране на артефакта.
Ако едно локално произведение се интерпретира в смислите на чужда (доминантна) култура, то адекватната отнесеност е подменена с неадекватна и автентичният смисъл се подменя с друг. Ако един символ се интерпретира вън от културата, в която той функционира, той е разбран неадекватно. Когато например Панагюрското съкровище се интерпретира като произведение на гръцката източносредиземноморска култура, а не на местната одриска (тракийска) култура, в която то е намерено и функционирало като ритуален сервиз, неговият смисъл е подменен. Оригиналното авторство и мястото на създаване най-често остават неизвестни. Но по-важни са идентификацията и обяснението в културата, в която артефактът се използва за това, за което е създаден. В противен случай подменяме идентичността на артефакта или на културата. Първата хипотеза за произход е местната и ако тя се окаже невярна, тогава търсим външен произход по налични данни за дифузия. Разбира се, има случаи на създаване на ценен предмет от чужд майстор и в чужда работилница по поръчка на местен владетел. Такъв факт трябва да се установи с достатъчно свидетелства. Такива свидетелства биха били липса на подобни артефакти в местната и наличие на такива в чуждата култура. Такива данни за тракийските съкровища няма, но за сметка на това има достатъчно свидетелства за локалния им произход и идентичност. Но и в случаите с произход вън от културата, в която е функционирал или под влияние на чужди традиции, такъв артефакт е обясним адекватно чрез функцията и смисъла си в културата, в която е функционирал.
ЛИТЕРАТУРА
Герджиков, С. 2008. Философия на относителността. София: Св. Климент Охридски.
Gherdjikov, S. 2019. Language Relativity. Balkan Journal of Philosophy. 11(2), 133 – 144.
Binford, L. 1962. Archaeology as Anthropology. American Antiquity. 28(2), 217 – 225.
Hodder, J. & Hutson, S. 2003. Reading the Past. Cambridge: Cambridge University Press.
White, L. 1959. Concept of Culture. American Anthropologist. 61, 227 – 251.
Vitezovich, S. 2013. From Artefacts to Behaviour: Technological Analysis in Prehistory. Antropologie. LI, 2: 175 – 194.
REFERENCES
Binford, L. 1962. Archaeology as Anthropology. American antiquity. 28(2), 217 – 225.
Gherdjikov, S. 2008. Philosophy of Relativity. Sofia: Extreme.
Gherdjikov, S. 2019. Language Relativity. Balkan Journal of Philosophy. 11(2), 133 – 144.
White, L. 1959. Concept of Culture, American Anthropologist. 61, 227 – 251.
Vitezovich, S. 2013. From Artefacts to Behaviour: Technological Analysis in Prehistory. Antropologie. LI, 2: 175 – 194.